Търся издател:

http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=82048

ЖИВОТЪТ И ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА Б. Б.

Венелин Л. Стойчев

Уау! Страхотно се вижда оттука! Много по-яко е от картите в Google. Защото е четириизмерно. И се движиш по-бързо. И във времето. Това ли е Италия? Хърватия, Унгария… Надясно! Можем ли да приближим? Чакай сега, забави малко. Това е морето. Сега съм над Румъния. Сега на юг. Тези вдлъбнатини са Варна и Бургас. Дай по на ляво! На запад искам да кажа. Това долу трябва да е Стара Загора, … Чирпан. Ето и Пловдив. Карай над магистралата. По-ниско! Тук винаги има облаци. Ето там Ихтиман. София. Гледай, има някакви човечета на Черни връх. Егати мравките. Не е чак толкова малка София? Малка си е… Това трябва да е квартал „Бояна”. Сградата, дето стърчи там, е Интрансмаш – проектираха някакви машини навремето. Ето го 132-ро училище. От другата страна на пътя е „руското” училище. Викат му „руското”, защото се учеше интензивно руски език. После интересът замря. Но името си остана. Тук вече е „Хиподрума” – моят квартал. Ето го първото ми даскало. Това е нашата улица. Тук сме някъде през 80-те. Сега къщите са бутнати вече отдавна и на това място от дясната страна е клиниката на доктор Щърбев за лечение на анални фисури по безкръвен метод… Играем мачле на малки вратички. Този, който пази, е Цъвти. Викаме му Цъвти, за да го отличаваме от другия Цветан, който е Цъто. Цъвти е най-лудият в махалата. Много-много не умее да играе футбол, но е щур и всички се пазят от него, защото вместо топката, често ти рита глезените. Миналата седмица нарочно така се блъсна в бордюра с колелото си, че не само спука гумата на „балканчето”, но изкриви и джантата. Мама казва, че родителите на Цъвти са разведени и затова трябва да сме деликатни към него. Ние не знаехме какво е точно „деликатни”. Допусках, че има някакъв общ корен с „деликатеси”. Или означава някой, който разделя катаджиите на групи. Разбрахме значението на думата по свой си начин. Когато Цъвти се връщаше от училище, ние със сестра ми и братовчед ми се бяхме качили на покрива на гаража на чичо Гошо и започнахме да викаме по Цъвти „раз-ве-де-ни-ро-ди-те-ли-раз-ве-де-ни-ро-ди-те-ли-раз-ве-де-ни-ро-ди-те…”. Очаквахме Цъвти да започне да мята кестени по нас, както правеше обикновено, когато беше ядосан на някого. Затова се бяхме приготвили за операция Би Би Си (внезапно-ненадейно-спасяване-чрез-бягство). Но той само изтича по стълбите и се скри във входа, където живееха. Ние продължихме да викаме в празното с всички сили като се опитвахме да звучим весело. За да заглушим с гласовете си срама, който започна да ни дави, когато Цъвти изтича натам с влажни очи…

Добре де, това го знам – наистина в първия момент операцията си се казваше „ВеНеСеЧеБе”. Но я вие се опитайте да кажете бързо „ВеНеСеЧеБе”, когато НАИСТИНА трябва да го изпълните. Затова за благозвучие го направихме „ВеБе”. Така е по-бързо. Обаче веднъж сестра ми започна да се подиграва, че операцията била „Бебе” и само бебетата се спасявали чрез бягство. Абе аз, ако я взема някога повече по мъжки работи! Ама нали мама ми заръча да се грижа… Затова накрая операцията остана Би Би Си. Знам, че не пасва точно, даже никак не пасва, ама нали ние си знаем какво означава. А я кръстихме така, защото татко ми донесе от една командировка във Франкфурт значка на Би Би Си – синя, квадратна, с бели букви, гланцирана. Ама тъпуците от квартала не знаят какво е Би Би Си и й викаха Ве Ве Се – военно въздушни сили. Според тях не била от Франкфурт, а от Долна Митрополия. Ще им дам аз на тях една Митрополия! Затова кръстихме операцията си Би Би Си, за да им натрия дългите, високомерни, завиращи-се-където-не-им-е-работата носове…

Сега прекъснахме мача, защото е четири и половина. Почва детското. Резултатът е пет на три за тях. Аз тука им говоря нещо, че са дечковци да гледат „Арабела”, ама явно никой не ми се връзва. Също изтичвам до вкъщи; отключвам вратата с ключа, който е на връв на врата ми; изхлузвам си маратонките, без да развръзвам връзките, заритвам ги под шкафа за обувки, за да не ги виждат нашите и влизам в хола. Сестра ми вече се е наместила пред телевизора – самодоволна е, зещото е седнала на по-удобното място. Аз пълня едно шише от швепс с вода от чешмата и сядам да гледам. Всъщност се разливам на стола. Аз му викам „изседнал”. Много як глагол, а? Аз се изсядам, ти се изсядаш, той се… Изседнах си се и си гледах детското. Абе малко думи има на тоя свят… За много важни, същностни, ключови неща, събития, състояния и процеси не са измислени подходящите думи. Чудя им се на хората как я карат, без да имат думи за толкова важни неща! Има, например, излегнал, поседнал, приседнал, заседнал, полегнал… Ама няма дума за това особено сядане, когато си се разпльокал на стола, след като си ритал и краката ти са малко под нивото на очите. Да ви кажа, начинът на писане, който е възприет от възрастните е крайно неподходящ, за да се отрази що-годе адекватно вътрешния свят на едно дете. Когато един ден порасна, ще измисля нови тетрадки: Първо, страниците трябва да могат да се оцветяват в различни цветове в зависимост от настроението на пишещия; освен това, около отделни думи и фрази трябва да може цветовете да стават по-тъмни или да изсветляват. Второ, трябва да може да се пише фоново, с по-светла химикалка или с молив, защото детските мисли винаги са в някакъв мисловен контекст – нещо като облак, върху който се разполагат актуалните мисли. Трето, трябва да има музикален съпровод, който съпътства четенето. Да си призная честно, аз почти изобретих такава тетрадка – първо рисувах с водните боички върху листа, после изписах фоновите мисли със светъл молив и накрая писах отгоре с химикалка. Пуснах на сестра ми „Тухла в стената” по грамофона и й дадох да чете. Но сестрите, за съжаление, не разбират от сериозни неща и не могат да ги оценят, когато са изработени от собствените им, единствени и неповоторими братя… 

Нашият телевизор е „Шипка”. Черно-бял е, но аз казвам на децата от квартала, че имаме „Електрон” – цветен, тъмно кафяв, със задна двойна антена. Те не могат да ме хванат, че ги ментя, защото аз знам всичко за „Електроните” – дядо ми има такъв и съм го разучил. Казвам, че имаме „Електрон” със странични копчета. Само Митко-Миташки и Гого знаят, че имаме „Шипка”, защото те са ми най-добрите приятели. Те са вкъщи всеки ден. Понякога остават да спят у нас, когато сестра ми е у баба. Миташки имат „Тошиба”. Имат и видио „Бетамакс”. Защото баща му, чичо Жоро, беше в Либия. Ние гледаме на видеото за Тарзан и Брус Лий. Чичо Жоро е жичкаджия. Татко е инженер, но ние имаме „Шипка”. 

Мене „Арабела” много не ме кефи. Гледам го, само за да съм в течение. Предпочитам „Седморката на Блейк”. Или „Призраци под виенското колело”. Единственото хубаво на „Арабела” е, че вътре има Румбурак и можеш да кажеш на всеки тъпчо, който нещо те дразни, че е с прическа „Румбурак”…

Всъщност, мога ли вече да ви се представя? Приятно ми е, аз съм Бруно! Бруно Бунаков. Това долу там е моят живот. Аз умирам. Или по-точно вече съм умрял. Абе не съм съвсем сигурен, но това е онова готино нещо, което ти се случва, когато си лек, щастлив, празен, бърз, умен, буден и можеш да си летиш и да разглеждаш живота си отгоре: както се гледа голяма цветна гланцирана пътна карта, опъната на пода, или детско електрическо влакче, купено от ЦУМ, след дълго чакане на шумна и развълнувана опашка. Само че сега е още по-хубаво, защото не ти се налага да стъпваш върху картата, ако е твърде голяма, или да се опасяваш, че някъде ще прекъснеш линията на влакчето и ще предизвикаш дерейлиране… Освен това времето тук не е проблем…  Пак се отклоних. Извинете, моля. Всъщност не разбрах как и защо умрях. Когато се съвзех, нямах спомени. Помня всичко само до детската градина. Ама съм умрял доста по-късно. Възрастните казват, че животът ти минавал като на лента за секунди. Не зная какво е „секунди”, но имам малко отсрочка, за да разкрия загадката на смъртта си, преди да ме засмуче светлината… По-скоро да намеря живота си, защото нещо се е изгубил. Станало е някакво „късо съединение” във време-пространство-материо-духовно-зиг-загното. Сега имам пред себе си четири живота. Всеки един от тях може да е моят. До утре трябва да позная своя и да си го припомня. Тогава ще бъда свободен…  

***

Това е роман за четирима приятели, които се опитват да бъдат свободни, но се оказва, че са попаднали в „социална сицилианска примка” – специален възел на италианските мафиоти, при който колкото повече се движиш, толкова по-бързо сам се задушаваш. Всеки от тях се опитва да се реализира в различни сфери – наука, медии, гражданско общество, честен сектор, държавна администрация. Всеки от тях изповядва различна религия. Всеки има свои характерологични особености. Но резултатът е един и същ – огромен взрив, който така разкъсва идентичностите им, че след смъртта си не помнят кой кой е…


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: