ЖИВОТЪТ И ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА БРУНО БУНАКОВ
(предговор към Въведение в социологията)
текст: народен
подтекст: Венелин Л. Стойчев
created by Сезив
Това е художествена измислица. Събитията са плод на авторската фантазия. Всяка прилика с действителни лица, факти и оперативни програми е напълно случайна. Но сумите са си тези.
– Колеги, нека да не драматизираме излишно – срещата беше в кабинета на Декана на втори етаж в Южното крило на Ректората, а Декана говореше със своя пискливичък, но мазен гласец. – Ще намерим един разумен изход от тази ситуация. Затова сме се събрали сега тук. Нека да обсъдим, да обмислим, да се изслушаме. И аз съм сигурен, че ще намерим едно разумно решение. – Удължаваше гласните и така говоренето му ставаше ооооще поооо-мазноооо. Можеш да си изпържиш три порции яйца на очи само от мазнината в гласа му. На Бруно му идваше да стане рязко и да му забие една глава в мазното потно лице. Но се притесняваше, че онзи е не просто безгръбначно, но изобщо няма вътрешни органи. Че е само обвивка, прозрачна ципа, която ще се пукне със скърцащ трясък от удара и лигава, прозрачна, жълто-зеленикава, воняща на депресиран пръч слуз ще изпръска цялото помещение.
– Разбирам ви – започна Бруно – и съм съгласен с вас. Но въпросът ми е какво може да се направи оттук нататък.
– Вие сте млад. Младостта е една прекрасна възраст – на Бруно му се струваше, че докато ги говори тези неща, Декана вече мисли за ракията (троянска мускатова) и салатата (домати, печени чушки и много лук), които го чакат на масата у дома. Иска да се прибере, да си събуе обувките, да си измие краката в банята, да си нахлузи чехлите и да седне да си гледа мача от италианското първенство с надеждата, че жена му ще я задържат до късно в Министерството на образованието, където работи нещичко спешно по реформите при матурите. Декана продължи: – Деканското ръководство винаги се е опитвало да насърчава младите хора. Но не бива да се прибързва. Не е разумно да се действа под афект, под въздействието на емоциите. Ако така, приемете този съвет от мене, като един, в известен смисъл, по-опитен, така, човек.
– Добре, но чисто процедурно, какво се прави в такава ситуация, какъв е редът, какви са правилата? – Бруно въобще не смяташе да се откаже толкова лесно.
– Ето сега, хи-хи, ние се опитваме да ви помогнем, а вие, хи-хи, пак продължавате – Декана се ухили пресилено. Коронката на четвърти-долу-дясно беше твърде бяла и правеше останалите му зъби да изглеждат още по-пожълтели. Две потни капчици се образуваха при слепоочието. Една след друга бързо-бързо се стекоха по бузата му. Направиха мръсно петънце върху яката на ризата. Ъгълчетата на яката бяха протрити. Ръбчетата лъщяха. Бруно наистина го чувстваше като свой баща. Искаше му се да му подари нова риза за Коледа и вратовръзка, която да не е толкова фрапиращо демоде.
– Оценявам го. Затова ви питам какви са възможните ходове, които могат да се предприемат, за да се изясни случаят, виновните да бъдат санкционирани и това повече да не се допуска – Бруно беше твърдо решен да се държи като малоумен, но да не оставя нещата така. Декана все пак притежаваше някаква харизма, която човек нямаше как да не усети, когато общува с него лице в лице. Ефектът от тази харизма се разсейваше, защото Декана не правеше никога нищо, което не беше обмислил предварително. Бруно го сравняваше със забавянето в телевизионните предавания, които се излъчват на живо. Винаги от апаратната си оставят седем-осем секунди до ефир, за да могат да реагират, ако се случи някаква грандиозна простотия. Така Декана винаги изиграваше учудване, радост, изненада, тревога или възторг, след като вече ги беше обмислил и си беше позволил да ги „преживее” пред други хора. Години по-късно Бруно си обясняваше с тази черта от характера на Декана обстоятелстовото, че той нямаше никакви приятели. Просто всеки, който го опознаеше малко по-отблизо, се чувстваше използван от Декана за някакви други цели. Декана беше много притеснителен дълбоко в себе си и с годините се беше барикадирал зад няколко слоя прегради. Винаги си осигуряваше поне още три резервни плана за действие в случай, че нещо се обърка. Така никога не изглеждаше прям, искрен. Колегите му във факултета се бяха примирили с тази негова особеност и пазеха здравословна дистанция. Когато Декана поздравеше някого с „добър ден” в коридора, всички свидетели на това се хващаха, че започват да мислят какво всъщност стои зад този поздрав и какво в действителност иска да каже Декана. Не е ли сигнал, че ще включи поздравения в новия си проект? Не, по-скоро е сигнал, че скоро ще се дистанцира от друг човек в коридора, когото не поздрави. Или иска да каже, че секретарката е закъсняла за работа и затова казва „добър ден”, а не „добро утро”. Във всеки случай, добре е да са на щрек! Бруно обаче разбираше Декана и знаеше, че зад тази (зло)употреба с/на другите се крие една много чувствителна и уязвима душа. Декана продължи:
– Трябва внимателно да се прецени. Да се огледа от всички възможни страни. Нека да не драматизираме излишно – в университета ли, чудеше се Бруно, го придобиваш този писклив и мазен гласец, или заради него те взимат в университета. – Ще намерим един разумен изход от тази ситуация. Затова сме се събрали сега тук. Нека да обсъдим, да обмислим, да се изслушаме. И аз съм сигурен, че ще намерим едно разумно решение. – Докато слушаше, Бруно само се питаше дали Декана се държи като малоумен, дали наистина е станал малоумен, дали си пазят взаимно гърбовете, копеленцата, или и той също взима пари от студентите и чука студентките.
***
Бруно наистина в първия момент изобщо не можеше да повярва, че Декана е способен на такава отвратителна, гадна, долна, гнусна, подла, рядка, жълтеникава, лепкава и смърдяща на повърнато от натровен язовец постъпка. Познаваше го от няколко години и мислеше, че го познава добре. Даже много добре. Декана водеше един от най-смислените курсове за Кант, който изобщо някога някой е водил в университета. Бруно веднага разбра, че той е различен. Още на първата лекция Декана (тогава още не беше декан), единствен от цялата катедра си направи труда да обясни какъв е смисълът от курса му и как този курс се вписва в цялата им учебна програма. Настояваше, че философията не е хербарий от прашасали мисли, а има смисъл само тогава, когато успяваме непрекъснато да актуализираме философската традиция и да я превеждаме на езика на съвременните културни задачи. Курсът беше двусеместриален и през лятната ваканция, между двете части на курса, Бруно почти ежедневно ходеше в университетската библиотека. Така успя да прочете почти всичко от приложената към анотацията библиография – повече от хиляда и петстотин страници за тези по-малко от три месеца. Ако някой питаше Бруно тогава, той би казал, че Декана и още един-двама преподаватели са дали 80% от образованието му. Другите 20% Бруно си беше образувал сам, въпреки системата. Дори и сега, почти двайсет години след тези събития, Бруно все повече осъзнаваше ползата от работата на Декана и се възхищаваше на професионализма му. Благодарение на курса на Декана, Бруно успя да проумее не само що е „ноезис” и що „ноема”[i], но логиката на разгръщане на цялата феноменологична традиция от Хусерл насетне. За първи пят прозря Фуко[ii], макар че вече беше имал поне пет курса за него. Това стана, когато Декана, след въпрос на Бруно, в хода на една импровизация, демонстрира как можем да мислим Кант през Фуко. Това беше просветление! Вечерта Бруно написа в дневника си: „Философията е най-великото нещо на света! (Може ли да има нищо?) Няма такъв оргазъм! Няма такава дрога! Няма по-велико от това, да схванеш себе си като историческо същество и да можеш да пипнеш границите на човешкия свят. На границата е много студено. Но бива да си покажеш пръстите на краката от ръба на диска и да ги размърдаш над бездната на не-света…”
Беше напълно логично, че Декана стана научен ръководител на дипломната теза на Бруно. Получи се страхотен текст и Декана взе Бруно да представи резюме на тезата си на една научна конференция, която се проведе в университета във Варшава. На конференцията участваше и самият Хабермас[iii]. Хабермас за съжаление задряма малко преди Бруно да представи своето 10 минутно резюме, но все пак беше там… Декана гледаше Бруно и той имаше чувството, че се гордее с него. И точно този човек да направи това? Защо, по дяволите? Нали той преподава моралния императив на Кант? Умът му не го побираше просто…
Бруно не беше никак щастлив, но някак успя да преглътне публикуването в пресата на информация за досието на Декана като сътрудник на комунистическата Държавна сигурност. По-късно, дълги години след като тези събития се случиха, Бруно си мислеше, че човек не може да оцелее като морално същество, ако веднъж е бил в железните, ръждиви, нагорещени, горчиви лапи на Държавна сигурност. Само това, че трябва да лъжеш най-близките си, семейството си, приятелите си, че най-интимното става инструмент за нечисти цели, всичко това смазва и скапва личността, както киселинен дъжд скапва гроздето във видинско, откакто НАТО удари Сърбия. Но по онова време Бруно все още наивно и по детски вярваше, че вероятно това е бил единственият начин Декана да се съхрани за науката. Защото, за разлика от повечето преподаватели в катедрата, Декана не е от номенклатурно семейство на известни пратийни деятели. Вероятно ченгетата са го притискали в онази ужасна среда на лицемерие, връзки и неформална власт, попила дори и в поскърцването на твърдите седалки на аудитория 69, от което те побиват остри, ситнички, студени тръпки. И като човек, който може да разчита само и единствено на себе си, накрая е избрал все пак да остане в университета и да се посвети на науката, вместо да изгние интелектуално като продавач в квартална книжарничка в „Орландовци”. В края на краищата човек трябва да оцелява. Елена Михайловска[iv] издаде една книга за културата на оцеляването, която е писана с прецизността и вниманието на неопитен сапьор, обезвреждащ непозната бомба в претъпкана за коледно представление детска градина. Мишчици ли сме всички, които живеем тук? Дългите години под чужда власт ли са ни направили мишленца? Комунизмът ли? Никой ли не е способен на саможертва в името на общото благо? Защо нямаме Хавел, Веленса? Бруно до ден днешен често се питаше сам какъв избор би направил, ако е в позицията на тези хора в онова време. Как би постъпил, ако трябваше да избира между личното си човешко достойнство и науката. Смислено ли е да се погубиш в името на някакви идеали? Кой ще разбере, че си се погубил? Колко човека могат като Фотев[v] да работят в леярните на металургичния завод „Кремиковци” край София и нощем да четат тайно отмъкнати от Националната библиотека забравени томчета на Огюст Конт[vi]? Бруно благодареше на Бог, че не трябва да прави такъв избор, защото се смяташе за страхлив, за конформист, за човек без воля и идеали. Имаше идентичност на гол охлюв, който обича да си показва рогцата с любопитство, но щом го докоснеш, се свива на топка и започва да пуска нещо лигаво, лепкаво и прозрачно. И през цялото време другите са му виновни, че му я няма черупката. Той какъв храбрец би бил, ако би имал черупка, ама…
Затова Бруно с радост се включи в един проект, в който Декана го покани най-любезно. Вярваше, че като участва в граждански инициативи, като работи за развитието на гражданското общество, ще успее да преодолее по някакъв начин страха си от публичния живот. По нова време социалните мрежи през интернет все още набираха скорост, съпроводени от паралелни подозрения, че това било форма на социална мастурбация, към която прибягват отчаяни дегенерати, които се страхуват от живо общуване и страдат от непреодолими идентичностни разстройства. Бруно се имаше за точно такъв дегенерат и искаше да се закали в пълнокръвен социален живот, подобно на изнежен герой на Джек Лондон, поел към суровия свят на Севера.
Тогава Декана имаше три неправителствени организации. Само на една от тях беше ръководител официално, по устав и съдебно решение. В другите две участваше по-скоро неформално – като член на борда и като член на надзорния съвет, защото често тези организации, заради изискванията на донорите, трябваше да влизат в коалиция една с друга и не беше някак си редно Декана да сключва споразумение за консорциум сам със себе си. Бруно се съгласи да се включи с нескрит ентусиазъм и беше официално назначен за координатор на проекта. Първата му работа. На граждански договор. Ура-ура-ура! Когато го поканиха да заеме тази позиция, той смяташе, че ще се занимава само с технически неща – ще води протоколите от заседанията на екипа, ще прави времевия график, ще праща и получава имейли. Харсеваше му да върши техническа работа. Прости неща, които могат да бъдат оценени с количествени критерии. Обичаше да си съставя списък със задачите и в края на деня да констатира, че е свършил повече от очакваното за по-малко време. Харесваше му да измисля рационализации и така да си улеснява живота. Например да си измисля формули, които да вмъква в екселските таблици, или да оптимизира комуникацията между членовете на екипа. Нямаше си и представа, че този проект ще окаже такова съдбовно въздействие върху живота и приключенията му. По онова време, за разлика от сега, той изобщо не пиеше. Освен бира понякога, когато гледат мач с приятели. Нямаше и идея, че този проект ще го доведе до Голямото напиване, а по-късно и до Голямото друсане. Не подозираше, че ще се влюби в Мария, защото още не знаеше, че я има Мария на този свят…
Първата работна среща по проекта мина отвратително. Бруно беше готов да се откаже от позицията на координатор и да напусне проекта тутакси. Не разбираше нищо от това, което си говореха хората от екипа: Декана, още двама доценти от факултета и двама експерти – по един от всяка една от другите организации на декана. Бруно се опитваше да записва всичко буквално, но понеже не разбираше смисъла, през цялото време имаше чувството, че записва незначителни неща, а пропуска нещо много съществено, което е отвъд прага на неговата чувствителност. Говореха нещо за дейностите, за времевия график, за дизайна на въпросника, който щяха да използват за дълбочинни интервюта с респонденти. Проектът беше финансиран главно от правителството на Холандия, но имаше и допълнително привлечени средства от Министерството на отбраната и от фонд „Научни изследвания” към университета[vii]. Проектът беше свързан със съкращенията в армията и включваше провеждане на изследване сред офицери, за да се улесни тяхната адаптация към цивилния живот след уволненията, които бяха част от реформите в сектора за сигурност, които правителството беше предприело по препоръка на експерти от НАТО. Резултатът от проекта щеше да бъде доклад с препоръки за обучителни курсове, насочени към преквалификация и личностно развитие на съкратените офицери, така че те да се адаптират по-лесно към предизвикателствата на пазара на труда и предимствата на цивилния живот. По онова време, ще станат вече двайсет години оттогава, Бруно все още наивно вярваше, че тези „странности” при управлението на проекти са някакви дефекти на прехода у нас, временно явление, което бързо ще се преодолее и нещата ще се нормализират, законите ще спазват, правилата ще са еднакви за всички. Затова му изглеждаше странно, че Декана и колегите му изобщо не говореха за „истинските” дейности по проекта на тази работна среща. Чувсваше се като ученичка в интернат, която възпитателят уверява, че няма нищо нередно в това да я пипа и да й купува сладкиши в замяна. Все от някъде трябва да се започне. Казаха му, че вече няма нужда да записва разговора и Бруно започна да ги наблюдава отстрани. Хем беше там, хем сякаш не беше и гледаше като на кино. Обсъждаха кой от познатите си в Министерството на отбраната да вземат в екипа на проекта, за да могат да си осигурят достъп до офицери-респонденти и да направят проучването. Изчисляваха хонорарите за експерти в бюджета и направиха списък с имената и позициите на хора, които само щяха да се подписват на хартия, че са участвали в проекта, но нямаше да вършат нищо и нямаше да получават хонорари, за да може да останат средства за „същинската работа”. Бруно усещаше интуитивно, че нещо не е съвсем редно. Но се мислеше за новак в проектите, затова гледаше, внимаваше и се учеше как се прави. Трябва да е благодарен, че все пак го допуснаха до клуба на знаещите! По някое време Декана запали нервно цигара и си дръпна дълбоко. Бавно изкара дима през зъбите си, почти без да отваря уста. Пръстите и ноктите му жълтееха от никотина. Пушеше скъпи цигари, но пак имаше жълто. Договаряха се как една от организациите на Декана ще издава фактури за услуги на другите две, без да извършва услугите. Дебатът се закучи, когато трябваше да се споразумеят кой от Министерство на отбраната да вземат за експерт в екипа на проекта. Обсъдиха поне десет имена, но нищо не се получаваше, защото едни бяха партийно неудобни, други нямаха властовите ресурси да им осигурят достъп до министъра, а именно министърът трябваше да подпише разрешението за провеждане на изследване. Трети не биха се съгласили за такъв малък хонорар да участват в проекта. Декана отиде да отвори прозореца, но шумът от натоварения трафик пред Ректората нахлу в кабинета и той бързо-бързо затвори отново, защото не се чуваше какво си говорят. Вероятно понеже Бруно се чувстваше абсолютно безсилен и безполезен при обсъждането на фактурите и бюджета, реши да се компенсира като предложи Иван за сътрудник по проекта от страна на Министерството на отбраната. Иван беше негов приятел от детинство. Заедно тренираха Ки Ха До при Хари, заедно ходеха на училище, заедно се записаха на футбол при Паро Никодимов, заедно прочетоха „Мъже” на Георги Марков (бяха си купили две книги, за да могат да четат паралелно и после да обсъждат). По едно време с Иван бяха направили редколегия на квартален вестник, който списваха и продаваха на родителите си и съседите. Отпечатваха вестника на принтера в работата на бащата на Бруно. Издаваха и квартално списание с комикси, които сами си рисуваха – обикновено по повод на някой филм за Втората световна война, който бяха гледали, но добавяха съвременно оръжие и роботи, за да сразят противника. Или пък рисуваха индианци, които бяха снабдили с автомати „Калашников” и химическо оръжие, за да прогонят белите, които смятаха, че индианците използват духове, които се бият на тяхна страна. Около празнуването на националния празник издаваха извънреден брой, където обикновено имаше рисувани истории, според които целият свят беше застинал някъде в края на седемнайсети век, а само тяхната малка източноевропейска държава, беше успяла да се развие до края на двайсети. Оказваха се най-напредналата държава в света, която разполагаше с открития, технологии, оръжие и административна структура, които другите тепърва трябваше да опознават. Рисунките изобразяваха хеликоптери, които омиротворяват враждуващите европейски националисти или военни катери, които спасяват моряци след сблъсък между английски и испански фрегати. Малки болници, като тази в Радомир, се превръщаха в световни центрове на науката, където пристигаха на лечение монарси от целия свят, барабар с антуража си от придворни дами, ловни кучета и дворцови музиканти като Моцарт, например. Учителката на Бруно по физика, госпожа Недялка Виденова, провеждаше обучителни курсове в училищната лаборатория, на която присъстваха най-известни величия, включително Нютон, Бел, Фарадей, Айнщайн. Иван много често се ядосваше, защото в рисунките си Бруно слагаше на едно и също място и време хора, живели в различни епохи, което не било исторически правдиво. Затова Бруно започна да проверява в енциклопедията всеки от героите си. Тогава изобщо не им изглеждаше, че не е „исторически правдиво” хеликоптери да летят до Централна Африка, а бронетранспортьори да доставят провизии до Северния полюс през седемнайсети и осемнайсети век. Както и да е. Дядото на Иван беше военен, баща му беше военен, а Иван беше станал асистент във Военния университет във Велико Търново. Баща му наскоро го бяха обвинили в корупция. Твърдяха, че взимал пари от войници, за да ги запише за участие на мисии в Ирак и Афганистан. Не намериха доказателства, но вече не беше шеф на поделението, а го бяха преместили в Инспектората към Министерството.
Декана и колегите му се спогледаха след предложението на Бруно, поусмихнаха се под мустак и помолиха Бруно да се свърже с Иван и да го попита дали той би се съгласил да стане координатор и дали баща му би уредил подписа на министъра върху разрешението за провеждане на глъбинни интервюта с офицери. Ако Бруно можеше да върне времето назад, би си премълчал тогава и никога не би набутал Иван в този проект. Така никога нямаше да се стигне до Голямото напиване и до съдбоносните последици от него…
[i] Авторът тук се заиграва с терминологията на Едмунд Густав Албрехт Хусерл (1859 г. – 1938 г.) – немски философ, баща на феноменологията, твърдо решен да превърне философията в точна наука. – бел. ред.
[ii] Тук авторът неуместно намесва Мишел Фуко (Michel Foucault), роден като Пол-Мишел Фуко (1926 – 1984) – френски философ, социолог, историк, създател на теорията за “археология на знанието”, който никога не е бил последовател на Хусерл – бел. ред.
[iii] Юрген Хабермас (Jürgen Habermas) е философ и социолог, работещ в традицията на критическата теория. Роден е на 18 юни 1929 г. в Дюселдорф. Никога не е посещавал Варшава, макар че много би искал да го напарви. Участвал е на научна конференция, посветена на Вебер в София – бел.ред.
[iv] Проф. Елена Михайловски е дългогодишен преподавател в катедра Социология на Софийския университет. Ръководител на катедрата за два последователни мандата от 1991 до 1998 г.
[v] Проф. д-р Георги Фотев е изтъкнат български социолог. Роден е на 24 август 1941 г. Министър на науката и образованието в правителството на Д. Попов (1991-1992).
[vi] Тук очевидно авторът е вадил произволно имена на учени от енциклопедията, без да има каквато и да било връзка между тях, освен, че започват с буквата „К” – Кант, Конт. Изидор Мари Огюст Франсоа Ксавие Конт (Isidore Marie Auguste François Xavier Comte) е френски философ, основоположник на позитивизма. Нямя как томовете на Конт да бъдат забравени и да събират прах, защото той се приема за основател на социологията. – бел.ред.
[vii] Нито една от тези институции никога не е участвала по никакъв начин в подобен проект. Работата им е напълно прозрачна и всеки, който има желание да се запознае с нея, каквото желание авторът на тези евтини писания очевидно не демнострира, може да се запознае с нея. – бел.ред.
Венелин Л. Стойчев 