… продължение

***

Бруно се влюби в Мария от пръв поглед. Толкова години по-късно той вече много добре си даваше сметка, че вероятно тезата за „любовта от пръв поглед” е плод на романтични фантасмагории.  Че той е жертва на собствените си автоидеологии. Вярно обаче беше и обратното – че презрението му към любовта от пръв поглед също е рожба на по-късните му автоидеологии. Но тогава щом я видя, разбра, че е влюбен.

Мария беше сред студентите от тяхната катедра, които се явиха на конкурса за сътрудници по проекта на Декана с военните. Сътрудниците трябваше да пътуват до различни поделения и да провеждат дълбочинни интервюта с офицери по вече готовия тогава и одобрен от министъра на отбраната въпросник. На поредната работна среща по проекта Бруно се беше осмелил да предложи пред членовете на екипа да обявят конкурса за сътрудници и сред студенти по социология и антропология, защото те биха имали повече опит с качествените изследователски методи. Но накрая го направиха само сред философи от тяхната катедра с два категорични аргумента, на които Бруно нямаше как да се противопостави, дори и да имаше куража да го напарви: първо, всички тези специалности са деривати на философията и тези хора не могат нищо, ама нищичко, което един философ да не може да свърши сам. И второ – средствата по проекта са твърде ограничени. Затова Декана щеше да обяви избираема студентска изследователска практика, която носи 10 кредита и така студентите щяха да се съгласят да участват, без да трябва да им се плащат хонорари, а само пътни и нощувки, ако изобщо е необходимо някъде.

На конкурса се явиха общо дванайсет студенти от втори и трети курс, които се състезаваха за шест вакантни места. Интервютата провеждаха Декана, един от другите доценти и Бруно. На Бруно му се стори малко любопитничко, че избраха само едно момче и пет момичета и че конкурсът беше като че ли повече за „мис университет”, а не за знания, умения, мотивация и опит. Когато в почивката подхвърли плахо тези свои наблюдения на останалите членове от комисията, веднага беше надлежно информиран, че трябва да изберат хора, които „имат сура”, защото другите биха отблъснали респондентите и „никаква работа няма да се свърши”. 

Щом Мария открехна врата и грейна в залата за интервю, Бруно се вцепени, запремигва, закри си очите с длан. Дъхът му секна. Изчерви се. Изпоти се. Зави му се свят. Усети пулса си в слепочията. Опита се да заповяда на тялото си да поеме дъх. Не го слушаше. Искаше да се накара да изглежда непринудено, но от това още повече се притесни. Дано да не трябва да говори точно сега. Всички щяха да разберат… Слава богу, някой друг взе думата. Искаше да се престори, че трябва да отиде до тоалетната, но се притесняваше, че ще му се завие свят и ще вземе да припадне. Дишай, момче! Просто дишай! Така, спокойно. Не стискай седалката!

След няколко минути се даврандиса. Ама че е будала! Осмели се да я разгледа най-накрая. Стори му се странно, че не я беше виждал досега из коридорите на факултета. Беше хванала чупливата си червеникава коса на плитка. Носеше очила с „дизайнерски” тъмни рамки. Беше по дънки и с черна риза. Без грим. Може би малко руж. Може би не.

За да не мисли за Мария, Бруно се запита защо все още боядисваме телата и лицата си. Каква е разликата между червило, руж, спирала, сенки, фон-дьо-тен, линия и краските на онези презрени диваци, които всъщност вероятно сумарно погледнато губят много по-малко време, за да оцветят телата си. Припомни си как в казармата си мажеха лицата с маскировъчни бои, преди да тръгнат на поход и това действително ги правеше по-смели, по-диви, по-инстинктивни. Би ли могъл да изкарва някой и друг лев, ако си брандира челото с емблемата на мазда и така се разхожда из факултета. Или, така ще е по-секси, да си брандира само горната страна на клепачите и емблемата да се вижда, само когато премигва. Може и да си брандира лещите – това е подходящо за реклама на презервативи, уиски, еротично бельо.

Мария почти не гледаше хората от комисията в очите, а гледаше през тях някъде в хоризонта. Излъчваше едно невероятно спокойствие в сравнение с всички останали кандидати. Изглежда изобщо не я беше грижа дали ще я вземат в проекта и в практиката. Не отговаряше на въпросите, а ги проблематизираше и задаваше свои въпроси. Бруно продължаваше да я зяпа като хипнотизирана антилопа гну. Изобщо не чуваше какво точно говорят. Сякашдумитесесливахапредочитемуиизобщонеможешедаимоткриесмисъла. Мария беше единственият кандидат за участие в практиката, който говореше повече от членовете на комисията. Но Бруно не чу нищо от това, което тя каза. Само тайничко беше кръстосал пръсти под масата и си се молеше да я вземат в проекта… Не на глас, де!

 

***

 

Взеха Мария. За провеждането на дълбочинните интервюта с офицерите, които трябваше да се проведат като трета поддейност на дейност четири от апликационната форма на проекта, се разделиха на две групи (или „два мобилни екипа”, както официално беше записано във формуляра). Бруно, заедно с още трима други студенти (Мария не се падна в неговата група, въпреки всички усилия, които той положи[i]) заминаха за Велико Търново. Единият от експертите по проекта от страна на гражданското общество (работеше в НПО на Декана) замина с останалите три студентки за Пловдив, като в обхвата им попадаха още Карлово и Калофер. Имаха на разположение по една седмица за интервюта, след което групата на Бруно пътуваше за Шумен, а другата група щеше да се върне в София. Всичко това изпълваше Бруно с едно приповдигнато и лековато настроение, защото, честно да си кажем, вече беше започнало да му дотяга от канцеларска работа в София. А той обичаше да пътува. Мечтаеше един ден да си нарами раничката, да вземе малко парички кеш и да тръгне на стоп нанякъде. Ей така – без цел, без очаквания, без планове. Накъдето го задуха вятърът. Ще се запознава с разни хора. Ще попада на неподозирани места. Нямаше да взима нито камера, нито фотоапарат. Най-много един дневник, за да си записва преживяванията. Забелязали ли сте, че когато човек снима с камера или фотоапарат, не внимава в детайлите, защото очаква, че техниката ще запише всичко важно. Друго е, когато трябва да разкажеш, или да нарисуваш сам видяното. Тогава сетивата ти се изострят за всеки детайл, за всяка подробност, за всеки оттенък… Долу на камерите и видеото! Да живеят спомените, рисунките и бележките върху ресторантски салфетки!

До Търново стигнаха с автобуса – бяха командировани не по проекта, а по практиката, която Декана уж водеше за 10 кредита. Докато пътуваха, се интервюираха пробно един друг, за да прогонят въпросника. Останалите пътници ги поглеждаха от време на време скришом с учудване. Бруно се беше вживял в ролята на пиян фелдфебел, който настоява, че България незабавно трябва да се дистанцира от НАТО и да се насочи към по-перспективни военни съюзници като Китай, Иран и Индия. Настояваше, че армията не бива да се съкращава, а цялото общество да се милитаризира, за да може най-накрая реформите да потръгнат и у нас. Няма-няма и похълцваше, за да придаде автентичност на образа си.

Благодарение на Иван бяха уредили да отседнат във Военния клуб, който е точно на паметника „Майка България” в центъра на града. Дадоха им две двойни стаи – Бруно и другото момче от студентите бяха в едната, а момичетата се настаниха в другата. Цените бяха и без това смешни, но Иван беше уредил да не плащат, защото ги изкара командировани от Министерството на отбраната по заповад на министъра. Което не беше твърде далеч от истината, макар и да не беше самата истина. Иван настояваше Бруно непременно да отиде в неговата квартира, но Бруно трябваше да остане с екипа си. А Иван вече се беше оженил за някакво момиче от Дряново и имаха дъщеричка на девет месеца. Бруно знаеше, че няма как да отседне у Иванови при това положение. Когато беше ерген, беше различно. Какви щуротии вършеха само, какво чудо…

След като си оставиха набързо багажа в хотела на Военния клуб, Бруно и екипът му отидоха да хапнат нещичко отпред в заведението „Мустанг”. На съседната маса имаше група от седем-осем англичани, които в пет часа следобед вече бяха доста почерпени. Когато разбраха, че хората на Бруно говорят английски, съединиха двете маси и им поръчаха бира, защото до онзи момент сервитьорките не ги бяха забелязали. Оказа се, че са си купили къщи в селата около Велико Търново и са решили да останат да живеят (и да умрат) в България. Двама мъже, които изглежда бяха двойка, живееха в Ново село; мъж и жена от едно по-възрастно семейство бяха купили имот в Елена, а останалите живееха в две съседни къщи в някакво село, което Бруно не чу ясно как се казва. Един доста пийнал англичанин беше гушнал Бруно и му обясняваше колко спокойно се живее в България, колко прекрасни хора са българските престъпници, защото ти взимат портфейла, докато пътуваш в автобуса, без никакво насилие, без изобщо да се усетиш. Освен това, преди да ти оберат дома, първо внимателно се убеждават, че ти не си вътре. Дори колата ти крадат тихо и спокойно, без дори да се задейства алармата! Най-добрите и благородни крадци на света! Да пием за тяхно здраве! Дано да изнесат своя опит из цяла стара Европа! Виртуози! Интелигенти! А не като грубите английски криминали, които ти насочват пистолет в главата, когато си спрял на светофара. За ирландските копелдаци да не говорим… На Острова кражбата е просто форма, която сюблимира агресията на нещастни отрепки. Кражбата е еднопорядкова на футболното хулиганство, боя в паба и уличните протести на синдикалистите. Онези дори и не ценят откраднатото. А тук ти става свидно, когато видиш с каква любов, прецизност и усърдие ти отварят, например, колата. Дори изпитваш чувство на вина, че си си оставил колата на крадците, без да си я измил с шампоан и подсушил с чиста памучна кърпа (в цвета на колата) преди това. Англичанинът бил се хванал на бас с един местен бандит, че онзи няма да може да отвори новото му Субару Форестър за по-малко от пет минути.

– А той, не само, че успя да я отвори, но успя и да я изкара от двора ми. Не за пет, а за по-малко от три минути. Без да й направи драскотина, разбираш ли? Не като бруталните англичани, които биха я блъскали, къртили, чупили… И, знаеш ли кое е най-важното? – Англичанинът направи реторична пауза. – Докато бръникаше в ключалката, той ГОВОРЕШЕ НА КОЛАТА МИ. Говореше й, разбираш ли? А аз никога не съм й говорел… Какъв грубиян съм само! Не я заслужавам! Колата ми заслужава по-добър стопанин от мене[ii]

Англичанинът си поръча още една голяма бира и започна да псува Дейвид Камерън с цветущи изрази, които Бруно се опита да запамети. Бруно не разбра с какво конкретно Дейв се бе провинил пред събеседника му, но вероятно англичанинът си знаеше. Точно тогава се появи Иван.

Иван изглеждаше страхотно в униформа, няма как да не му го признаем. Бруно забеляза, че тогава Иван беше доста по-мургав от последното им виждане. Свеж, бодър, с прибран корем и здрави рамене. Униформата го правеше да изглежда по-висок. Сбогуваха се с англичаните, които веднага се укротиха, щом съзряха човек на реда, и се преместиха на една по-закътана маса, за да поговорят за интервютата. Бруно представи екипа си и обясни целта на проекта, какво съдържа въпросникът и какви хора им трябват. Иван вече беше получил информацията по имейл, но Бруно не очакваше да е прочел нещо от документите, които му бяха изпратени. Но грешеше. Иван ги погледна лъчезарно и заговори със своя плътен басов глас:

– Хакер, ще бъда откровен. Вие сте професионалисти, вие си разбирате от тези неща. Аз съм завършил химия и сега това преподавам на курсантите. Не разбирам от вашите науки. Но като човек, който от 15 години вече е в армията, от опит мога да ви споделя, че имам известни съмнения, че с този точно въпросник ще успеете да научите нещо. Военните хора сме направени от друго тесто. Аз бих ви разказал всичко, но се опасявам, че колегите ми няма да смеят да говорят открито пред вас. Още по-малко по тези теми…

– Ние ще ги предразположим – Бруно се опитваше да изглежда самоуверен. – Освен това интервютата ще ги анализират доценти от университета – професионалисти, които ще могат да разтълкуват дори и това, което е премълчано…

Иван се подсмихна дискретно и продължи:

– Хакер, разбираш, че вие идвате тук с разрешение на министъра на отбраната. Идвате като някакви софиянци, които след това ще докладват на самия министър и на политическото ръководство на армията. Вие сте цивилни, а ние сме военни. Няма как един военен да бъде откровен с цивилен, който по дефиниция не го разбира. Бил той и министъра на отбраната.

– Защо да е по дефиниция? Ние сме философи, това работим – да изучаваме и разбираме чужди мисли – Бруно се засегна от изказването на Иван. „Какви ги говори този, нали го знам от детската градина още…„ А и момичетата вече го гледаха с влажни очи на надрусани осмокласнички от френската езикова гимназия, което още повече издразни Бруно, който започна да си брани територията. Но Иван не се обиди и продължи със спокойния си глас:

– Няма как да обясниш на някого какво е да стрелят по теб, ако сам не го преживее.

Бруно си припомни за английските благородници. Най-големият син наследява земята, вторият отива в армията и влиза в политиката, а третият се захваща с търговия. Дали такива трима братя не са се разбирали един друг, след като са израснали заедно, само защото съдбата и законът за наследството са ги запратили в различни поприща? От друга страна, тъкмо типичната за английската аристокрация вяра, че офицер се става не с обучение и тренировки, а чрез благородническата кръв във вените, е възпрепятствала за дълго време професионализацията на британските въоръжени сили. Но Иван нито е от друга класа, нито е от друга раса. Какви ги дрънка? Иван продължи:

– Не можеш да разкажеш какво е твой приятел да издъхне в ръцете ти, или по-лошо – да не можеш да отидеш и да го извадиш от горящия Хамър, защото такава е заповедта на началника. Стоиш отстрани и чуваш писъците му. Вдишваш миризмата от изгорялото му месо. Но заповедта е да не мърдаш от позицията си! Каквото и да разкажеш на цивилните, каквото и да споделиш на интервю, не е същото, сам разбираш. Хората, които сме го преживели, се разбираме без думи. А каквото и да говориш на онези, които не са, няма да те разберат. Най-много да ти се издраднят, че им се правиш на много отворен…  

„Тоя много се е отворил, откакто стана капитан” мислеше Бруно.

– Добре, но какво предлагаш да направим? Не можем да заминем всички за Афганистан или за Ирак за една седмица, нали? – Бруно реши да контраатакува.  

– Не, не можете. Макар че това би било най-адекватното решение. Просто искам да ви подготвя да не очаквате много от официалните интервюта. Трябва да се срещнете и да опознаете офицерите в тяхната работна среда и после в неформален разговор да ги изслушате, ако наистина искате да помогнете на армията, а не просто да отчетете един проект и да си разделите едни пари. Както досега се е случвало многократно, между другото.

Иван е станал нагъл! Бруно все повече му се дразнеше. И излъчваше това отвратително самочувствие. Толкова е спокоен, самоуверен. Не бърза за никъде. Сякаш не е от този свят, а живее някъде в отвъдното! Едва ли не, сякаш е безсмъртен, ще живее вечно. Или пък сякаш вече е умрял… Шапкар! „Какво си мисли това татково синче – ако баща му не беше генерал, дали той щеше да влезе в Академията на тези години и дали щяха да го произведат капитан за нула време! А и баща му сигурно наистина е бил корумпиран и затова го отстраниха от батальона.”

Иван сякаш прочете мислите му:

– Баща ми го махнаха, Хакер, не защото взимаше пари, а защото не взимаше! Така пречеше на далаверата! Просто шапкарите от Ген.щаба никога не са воювали истински. Те са били на учения, но не са воювали. И са седели на бюрата си. Не знаят какво е реална битка. Докато ние погребвахме труповете от атентата, те имаха пищен банкет във Военния клуб. Когато дойдоха в Кербала, бяха като в небрано лозе. Не знаеха какво да ни кажат. Повъртяха се, поогледаха се. И си тръгнаха. Баща ми искаше да праща в оня ад само подготвени хора, които могат да оцеляват. Това обаче пречи на далаверата. Не се прави така! Пращаш вързкарите на някое тихо местенце като Косово, за да получават големите заплати. Пращаш бедните глупачета за пушечно месо в Афганистан и им взимаш половината от заплатата. И те пак са щастливи, защото имат шанс да се приберат, да си построят къщичка и да отглеждат зеленчуци, след като се уволнят. Оставяш кадърните при себе си в поделението, за да бачкат и да ти вършат работата, да ти разнасят тетрадките. Пращаш некадърните в София, за да ти се махнат от главата и да не ти запълват щата. Срещу това се съпротивляваше баща ми и затова го преместиха на синекурна длъжност.

– Я не драматизирай толкова! – Бруно се опита да звучи бодро, защото се вбесяваше от начина, по който момичетата гледаха Иван. – Скъпи дами, само да знаете, че Иван е женен и има дъщеря. Приберете си лигите. Но едно чукане сигурно няма да ви откаже, нали Иване…

– Хайде, до утре! Ако има нещо, звъннете ми на мобилния. Хакера го знае. – Иван си взе шапката и тръгна към „Майка България”. Прекоси улицата на пешеходната пътека пред сградата на общината и се изгуби в тълпата.

Бруно изостави колегите си в хотела да подреждат багажа и да репетират за интервютата. Самият той  се премести пак при англичаните и започна да се налива с тях. Опитваше се да потисне горчивината, която остави у него тази тъпа среща с Иван. Колко се е променил! Изглежда толкова, толкова… как да го кажа, стабилен, на мястото си. И как смее да се бърка в неща, които не разбира. Бруно пипа ли му се  противогазите и епруветките!

Англичанинът със Субаруто се оказа акушер. Стана ясно, че е чел Кафка[iii]. Бруно препоръча Кафка, ако ще има работа с българска администрация. Никакви турситически гидове, само Кафка. Оня каза, че и в Лондон е същото. Но болниците тук са по-добри, по-евтини и докторите са по-образовани, по-любезни. Оказа се, че е чел и „Покана за социология” на Питър Бъргър[iv]. Бруно реши, че го менти, но оня наистина беше чел и помнеше, защото очаквал и в България да „похапват от старицата, с която снощи си бъбрел”. Но бил приятно изненадан. Защото за мезе получаваш не бабата, а внучката. Ха-ха, шегува се, разбира се. Тук имал строителна фирма и работел по разни обекти – къщи на англичани, но не само. Пет дни работи по 10 часа, а в събота и неделя чете книги. Има в селото си интернет, интернат (за внучки), кабелна телевизия и нищо не му липсва. Прибира се в Лондон всяка година за по един месец, за да види роднините си. Децата му са вече големи и идват при него на село всяко лято за по няколко седмици. Бруно каза, че не иска да е българин. Че се срамува от българите и иска да забрави езика си. Онзи не разбра. Бруно каза, че най-добрият му приятел, Иван, се е надул като пришка и с него не може да се говори вече. Каза, че с никой българин не може да се общува. Всички са изпростели. Чалгата се разпространява като епидемия и прониква в ДНК-структурата на всеки социален феномен. Дори и в морковите. Отвън някои неща изглеждат здрави, но се оказва, че са заразени с чалга и са гнили отвътре. Всичко става чалга. А с чужденците може да се говори. Англичанинът каза, че ходи на уроци по български, но трудно напредва. Жена му много по-бързо научила български, защото прекарала три месеца при една тяхна съседка, българка, която умряла наскоро от рак. Когато започнала да ходи при нея, бъкел на разбирала български. Но когато жената починала след три месеца, вече разбирала всичко и говорела малко. Бруно попита сама ли е живеела жената, не е ли имала семейство. Оня каза, че имала семейство, но децата били във Варна, а внуците в чужбина и никой не дошъл при нея, само жена му ходела. Болната разказала на жена му целия си живот. Жена му сега искала да напише книга за нея. Бруно също иска да напише книга. Всъщност това е книгата на Сизиф, негов приятел. Сизиф смята, че Джордано (друг техен приятел) трябва да напише книгата, но Бруно би я написал по-добре. Англичанинът каза, че всеки сам пише своята книга. Бруно каза, че не и у нас. Тук не пишеш ти. Не живееш ти. Най-много да ти позволят да видиш какво са написали за тебе. Оня не разбра. Бруно каза, че можеш да риташ по писалката, но не си ти субект на живота си. Тук нямаш планове, а имаш само интенции. Не казваш какво ще направиш, а само какво възнамеряваш да правиш, защото винаги някой ти пречи. Някой ти проваля плановете. Англичанинът не разбира кой и защо ти проваля плановете. Бруно смята, че ти ги провалят ей така, за да ти е гадно. Бруно ще напише книга, озаглавена „Вид и душевност на българския шофьор”. Гледал ли е филма „Голямата победа”[v]? Не го е гледал, естествено. Оттогава още искаш да прецакаш другите, само за да им е гадно. Защото ти мразиш себе си, смяташ се за мизерник. И непрекъснато доказваш на себе си, че си мизерник, като прецакваш другите, сякаш без да искаш…

Бруно пи още. Не яде. Май повръща. Искаше да пикае в една саксия на терасата, но го спряха. Май падна по стълбите. Призова Иван да му дойде. Предложи на сервитьорката да избягат заедно и да отворят заведение. Там клиентите ще могат да си поръчват храна плюс беседа с някой философ. Кръчмата ще се казва „При Иво”. Например, можеш да си поръчаш руло „Стефани” с гарнитура от задушени зеленчуци и беседа с Демокрит. Обядваш си, а Бруно се облича като Демокрит и ти разказва за атомите, от които е изградено всичко и как тези атоми се разпръскват като цветен прашец из вселената, когато умреш – част от теб попада във всичко живо… Сервитьорката каза, че не обича руло „Стефани”. Помоли за сметката. Бруно каза, че обича Мария, но Мария не го обича. Англичанинът каза, че би ял наденички с горчица и картофи с копър, гарнирани с беседа с Хераклит. Защото имал проблеми с течовете. Бруно покани и англичанина да се присъедини – ще избягат тримата със сервитьорката и ще отворят заведение. Сервитьорката каза, че трябва да затварят „Мустанг”. Бруно каза, че мрази българите, защото винаги затварят. А в Сърбия никога не затварят заведенията. Да отидеш в три часа сутринта и да потропаш на вратата, веднага ще ти отворят и ще сервират ракия и агнешко. Затова сърбите могат да танцуват на моста, когато ги бомбардират, а българите не танцуват, дори и когато никой не ги бомбардира…

Бруно започна да звъни по телефона на приятелите си, за да дойдат в „Мустанг”, ама те бяха в София. Само Джордано му каза, че тръгва към него, а Сизиф предложи да тръгнат един към друг и да се срещнат в Правец. Англичанинът покани цялото заведение и всички приятели на Бруно на гости в неговата къща в селото. 

Бруно не помнеше как се е прибрал. Когато часовникът го събуди, главата го цепеше. Ама яко.

***

 

Иван се оказа прав. Интервютата бяха пълна пародия. Офицерите чакаха всеки ден под строй точно в уречения час пред конферентната зала на Военния клуб. Винаги в перфектен външен вид – с изгладени ризи и чисти униформи, гладко избръснати и току-що подстригани. Сякаш се бяха наговорили да разправят едно и също. Бруно и хората от екипа му направиха всичко възможно да проникнат зад маските, но нищо не излезе. Всички отговаряха кратко, стегнато, по устав. Никой не отказа да бъде записван с диктофон, но и никой не каза нещо, което не бива да бъде записвано. Бруно на няколко пъти звъня на Декана, за да пита какво да правят, но Декана сякаш мислеше за съвсем друго и просто му казваше да продължават. Бруно чувстваше интуитивно, че тези хора са тренирани да мълчат, дори и когато ги изтезават, а какво остава да запазят хладнокръвие пред някакви студентчета от София. Повечето офицери едва скриваха отегчението си от интервютата и презрението си към анкетьорите. Но поне външно изглеждаха бодри – това беше просто още една задача, която трябва да отхвърлят през деня. Не се и опитваха да разберат какъв е смисълът на изследването – началниците са си решили там нещо и те се подчиняваха. Бруно и колегите му се събираха вечер, за да споделят кой какво е свършил. Навсякъде беше едно и също, едно и също, едно и също. Нищо. Нула. По-лошо – две нули, кенеф. Никой от екипа вече не се връзваше на изкуствения ентусиазъм на Бруно. Беше ясно – теренът[vi] се провали. За три дни не научиха нищо повече от това, което е качено на сайта на Министерството на отбраната и го пише в официалните бюлетини на правителството. Нищо лично, нищо човешко, нищо различно от официалните врели-некипели. Наистина ли това са толкова тъпи шапкари, които нямат една собствена мисъл в главите си? Бруно не можеше да изтрие от съзнанието си усмивката на Иван, който го беше предупредил, че ще стане така. Скапани военни. Кой ви дава заплатите, търтеи такива! Нали за вас го правя този проект! Сливи ли имате в устите! Заслужавате си съдбата – да ви съкратят, да отидете в бюрата по труда и да трябва наистина да си изкарвате хляба с бачкане, а не да се надувате в новичките си униформи на гърба на данъкоплатците. Няма нужда от вас! Нас никой не ни заплашва! Вече сме в НАТО, ако не сте разбрали… Не си заслужавате издръжката. Научете се да вършите нещо полезно за обществото!   

Странно, но Бруно не се притесняваше как ще обясни на Декана, че не са свършили никаква работа. Притесняваше се, че Мария ще прочете интервютата им. И ще разбере. И няма да каже нищо… От известно време Бруно не можеше да спи нощем. Мислеше за Мария. Сънуваше, че й обяснява, че са се опитали да направят всичко възможно, за да си свършат добре теренната работа, че спазват всички инструкции. Тя само го гледаше и мълчеше. Той се заплиташе в обясненията си и ставаше един малък, смешен, жалък. Искаше му се да е бебе-кенгурче, коетода може да се скрие в торбата на майка си. Сънуваше как Мария в един момент му се усмихва, сякаш му прощава. Тръгва към него. Той протяга ръка към нея. Но тя го отминава и се гушва в Иван… Събуди се вир-вода и се ядоса, че изобщо й се обяснява на тази женска… Стана рязко и излезе тихо, за да не събуди студента, който похъркваше на съседното легло. Абе тоя къпе ли се изобщо някога?  Беше към четири часа. Излезе от хотела на Военния клуб и тръгна към паметника „Майка България”. Седна на пейката. Усети я твърда. И влажна. Подухваше хладен ветрец. Потръпна. Очите му се насълзиха. Сигурно е от вятъра.

– Не си ми майка, разбираш ли? – Сепна се от собствения си глас, който звучеше странно дрезгаво в тъмното. – Колкото повече ми казват, че си ми майка, толкова повече ще те мразя! – Паметникът не му отговори веднага. Това го ядоса още повече.

Бруно се вбесяваше винаги, когато разни мазни важни интелектуалци се опитваха да му натрисат от екрана на „Панорама”[vii], че трябва да обича държавата си. Сега се дразнеше още повече, защото Иван сигурно обичаше държавата си; би дал живота си за нея; чете й историята, подчертава си важни мисли от страниците на Дрангов, приспива дъщеря си със „Строителите” на Симеон Радев[viii]. Не разбира ли тъпият Иван, че им е много изгодно на мазните копеленца в парламента да представят държавата като майка, защото това внушава безкритично отношение към държавата. Бруно не иска да е син или дъщеря. Иска да е гражданин. Иска да е критичен, да е рефлексивен, да може да говори и мнението му да се чува, да участва в процеса на вземане на решения. Да обсъжда. И законите, които приемат в парламента да не са за бизнеса на Фидоската, на Лучано или Мучано, а за общото благо.

– „Ние се подчиняваме само на тези правила, в изготвянето на които сме участвали”, ма. Тогава ще те уважавам! – обърна гръб на „Майка България” и тръгна пеша към крепостта.

Нямаше съмнения, че ситуацията се беше дзифтосала, но какво да се прави? Бруно пак се питаше кой е той. Какво е той? – Защо имам тези мисли в главата си? Защо имам тези емоции? От къде се взеха? Какво да ги правя? Най-важното е откъде да се започне да се мисли и накъде да се върви!

Защо той се пита какво да прави с мислите си? Защо той ги мисли отчуждено, като други мисли? Защо може да ги гледа отстрани? Лесно му е на Иван – той е земен, неговият свят е подреден, има сигурно режим, хванал си е някаква ценностна система и си се държи здраво за нея. Ще направи кариера, ще му се роди и син, ще ремонтират къщата на жена му в Дряново и ще прекарват там лятото. Ще заминат за София, когато децата тръгнат на училище, ще се пенсионира и ще умре щастлив, заобиколен с внуци – малки, средни и големи офицерчета. Завиждаше ли му? – „Не, не ти завиждам. Не си свободен. Не разбираш ли, че живееш живот, който ти е натресен? Ти не му знаеш основанията! Не си го избрал!” – Бруно изрита един камък злобно и усети тъпа болка в палеца. Взе да подскача на един крак и да охка. Един таксиджия мина покрай него и го изгледа учудено. „Айде карай, бакшиш! Чупката! Аз тебе зяпам ли те! Ще си подскачам колкото си искам! Да не е забранено с решение на Общинския ви съвет?”

„Откъде да се започне мисленето” – питаше се Бруно за пореден път и се чувстваше безсилен. Затова записа философия, защото очакваше, че там ще го научат какво да прави с мислите си, които той още от малък изсипваше като чекмеджето с играчките си на пода пред себе си. Чекмеджетата на сестра му винаги бяха подредени, чисти, спретнати. Бруно накамарваше всичко на пода, започваше да подрежда, но никога не успяваше, защото стигаше донякъде и се чудеше защо е избрал ред по този, а не друг признак. Почваше отначало и после пак, и пак, и пак. Докато накрая времето свършваше, трябваше да вечерят и той пак пъхаше всичко обратно без ред… Но в университета не го научиха нищо за собствените му мисли. Само да го боцнеш, и той веднага можеше да ти възпроизведе каквото си избереш от Хегел (там е музика), от Киркегор, Сартър[ix], Камю[x]. Преподавателите му разкриха неговите вродени заложби (които той така и не доразви) още от първи курс и изобщо не го караха нито да учи, нито го изпитваха. Четеше каквото му е интересно, когато му е интересно и спря да задава въпроси, защото никога не му отговаряха. Освен Декана, разбира се. Той беше различен.

Приятно е да познаваш Мартин Бубер, Дерида и Цветан Тодоров[xi]. Но това са си техните светове. Интелектуално удоволствие е да оглеждаш тези светове един в друг, да ги караш да диалогизират един с друг, да ги мислиш един през друг и после обратно. Но на това Бруно му викаше интелектуален онанизъм – доставя ти удоволствие, но не дава плодове[xii]. Какво да се прави със собствените мисли, мамка им, това е въпросът! Дали да не вземе да се самоубие? По един артистичен начин! Ще се промъкне и ще се хвърли от кулата на Царевец. Може да изпише с кръв загадъчни предсмъртни знаци на стената… Щеше ли някой да им обърне внимание? С Камю може да си говори, но със сънародниците си не може. Всъщност, има ли сънародници.

– Никой не живее тук, майко България! – Бруно крещеше по посока на Арбанаси. Уплаши се от ехото и продължи шепнешком: – Всички са емигранти. Питай Ивайло Христов. Едните избягаха физически, а другите също избягахме. Сама си, разбра ли! Кой избягал в чалга, кой в сапунки, кой в дрогата, кой във философията – никой няма, пустиня е. Никой не живее тука. Само Иван още ти слугува, тъпото копеле нещастно офицерско… – сълзи рукнаха от очите на Бруно и му стана по-добре. – Ти си къпана, дрогирана и разкрачена, мамо… – Бруно шептеше хлипайки. – Преди те чукаше Съветският съюз, а сега Европейският… За тебе има ли разлика, а?

***

 

На следващия ден имаха още няколко уговорени интервюта с офицери, но чак за следобеда, а и Иван нямаше занятия сутринта. Затова бяха решили да пият заедно кафе и да се разходят в градската градина. Бруно още не беше забелязал Иван, но позна, че идва по погледа на двете студентки от екипа му, чиито очи пак станаха като на телета, оставени за угояване. Обърна се и ги видя. Иван беше с перфектната си униформа и буташе количката. Жена му беше мургава, със спортна фигура и малко грозновато, но симпатично лице. Може да се каже, че имаше чер. Иван им махна.

Тръгнаха заедно надолу към градинката. Бруно очакваше, че Иван се е оженил за кротичка медицинска сестра от Дряново, която му носи чехлите, когато се прибира от работа и прекарва дните си, гледайки сапунки, докато готви по анцунг боса до печката. Но жена му изглеждаше изключително самостоятелна, със силен характер и макар да не личеше външно, Бруно си помисли, че по-скоро Иван би отстъпил при някоя семейна свада.

– Как вървят интервютата? – Жената на Иван май наистина се интересуваше от проекта им, защото вече от половин час разпитваше Бруно за факултета, за Декана, за донорите. – Трябва да питате съпругите им, ако искате да разберете нещо за офицерите у нас. Те самите почти нищо не знаят за себе си. – Бруно си беше отбелязал на ум, че тя не говори на тукашния диалект или го прикрива много добре. Иван също не говореше на шопски. Сигурно е част от офицерската му идентичност. Виж, Бруно си цепеше като каруцар от „Коньовица”[xiii].  

– Ами явно системата е желязна, защото всички говорят едно и също. Никой не изказва собствена мисъл. Но така трябва да е в армията – единоначалие и подчинение. Собствените мисли вредят.

Бруно искаше да подразни Иван, но Иван си играеше с детето и сякаш изобщо не го чу. Жена му обаче продължи:

– Май това не ви върши много работа? Вие какво всъщност искате да разберете?

– Какви са им проблемите, какви са им страховете, какво смятат да правят при евентуални съкращения. Даже не евентуални, а направо сигурни. – Бруно хвърли кос поглед към Иван. – Искаме да проникнем вътре в техния свят. Сложно е, защото се опитваме да разберем как мислят, какви ценности споделят, как се отнасят към живота, за да можем да изготвим обучителна програма за ресоциализация. – Бруно се опитваше да говори просто и ясно. Като за жена на шапкар.

– Прощавайте, но изглеждате някак си разочарован от всичко това, което се е случило досега… С такова впечатление оставам… Или греша? 

– Изгубихме няколко скапани дни. А сме точно доникъде. Даже малко по-назад. Тези хора, тези офицери, изобщо сякаш не се интересуват от собствения си живот. Научили са наизуст няколко фрази и ги въртят през цялото време като счупен грамофон… Имам чувството, че гледат някъде зад гърба ми от аутокю. – Бруно сам на себе си започна да се дразни, че й се оправдава на тази. Изглежда изпитваше някакъв страх от това да се обяснява на жени. Сънуваше Мария, а наяве се потеше пред жената на Иван. Какво я интересуват неговите проблеми?! Да си гледа там детето и да го приспива, преди да й е почнал сериалът по ТВ 7…  

– Това сигурно ще ви провали проекта. Няма да можете да си изготвите докладите, така ли?

– Проекта не може да ни провали – колкото казали, толкоз. В края на краищата, няма да им вадим показанията с насилие, като бате Бойко.

– Защо сте ядосан тогава? – жената на Иван се усмихваше обезоръжаващо. Имаше слънчева усмивка. Здрави бели зъби. Излъчваше някакъв домашен уют. Като баница от точени вкъщи кори. Каймак на домашно козе мляко, кипнато на огъня. На Бруно му се искаше тя да го гушне, да го погали по главата, а той да се резплаче. После да му избърше очите като на хлапе и да му намаже филия с масло и мед. И чаша горещо прясно мляко. Дори и да не е козе. Някаква естествена, първична, спонтанна, здрава, древна, българска енергия струеше от цялото й същество.

– Защото наистина исках да им помогна, повярвайте ми! А те просто не ми дават шанс. Не може да се работи така! – Бруно се дразнеше все повече на Иван, който се държеше така, сякаш разговорът изобщо не го засяга. Самодоволното копеле сега ще изтърси: „ами аз, Хакер, нали те предупредих още в самото начало?”. Но Иван не казваше нищо и повдигаше дъщеря си, която умираше от смях и се опитваше да му щипе носа. Иван й правеше смешни муцунки. Показваше си езика. Издуваше си бузите. Обръщаше си устните. Събираше си очите. Сякаш двамата бяха на един акъл. Малката гугукаше от удоволствие. Цялата се беше концентрирала върху лицето на баща си и за нея в този момент нищо друго на света не съществуваше.

– А вие какво очаквахте да научите? Какви ви бяха хипотезите? Имате ли теоретичен модел? Операционализация на темите[xiv]? – въпросите на жената на Иван сепнаха Бруно. Той я погледна ококорено. Тя улови учудването му и продължи. – В смисъл, през каква парадигма правите изследването? Защото, нали разбирате, че ако е през някакви нео-позитивистки теории като Джузепе Кафорио, или класиката – там Джановиц, Хънтигтън, би било едно. Ако е през някоя институционалистка парадигма – да речем Дженкинс, Сегал или Москос, би било съвсем друго. Ако са постмодерните автори, теории за глобализацията, би било трето[xv]…      

Бруно изобщо не беше подготвен за подобна вероломна атака. Гледаше ту Иван, ту жена му. Гръм и мълнии! Коя е пък тая, бе! Агент на ДАНС под прикритие?

– Ами ние сме само анкетьори – Бруно знаеше, че това не е отговор, но нямаше друг в главата си. – Ние задаваме въпросите, а си имаме там едни доценти, професори, – щеше му се да каже „и академици”, за да звучи по-тежко, но се въздържа – които ще правят анализа, задълбочено, както си трябва…

– А-ха! – жената на Иван се готвеше вече да заговори за времето, а Бруно искаше да застреля Декана, че го включи в този проект… и го хвърли на вълците. На вълчиците! Няма по-зло куче от майка-кърмачка! Трябва да разлепят по вратите надписи „Обектът се охранява от майки-кърмачки!” и никой няма да смее да припари. Защо му трябваше изобщо да се захваща. Защо не си стоя кротичко в стаята и не си чете списания с коли и голи каки. Сега щеше да си тегли един душ, да си отвори една потна бира, да звъне на приятели и да се уговорят къде да излязат довечера. Вместо това, трябва да разговаря за нео-позитивисти, които не е чувал, какво остава да е прочел, запомнил и разбрал…

– Хакер, Джордано как е, отдавна не съм го чувал? – Иван побърза да смени темата. Гадно копеле деликатно. Но Бруно му беше благодарен. Искаше той да е бебето и него да го дундуркат. Да не му е студено. Този подъл студ, който осъзнаваш, че отдавна подухва някъде от подсъзнанието ти. Мъчиш се да си припомниш кога и как се е появил, но той идва от тъмното на някакви недоизказани мисли, неясни спомени, случки, които знаеш, че са се случили, но си забравил. Остава само емоцията. Гола емоция без образи, без звук. Студец.

– Ами добре е, някакъв проект по ОПАК правят и аз ще отговарям за интернет платформа за обучения…

***

 

В петък вечерта Бруно качи студентите на автобуса за София и им заръча още на следващата сутрин да започнат да свалят интервютата с офицерите[xvi]. Плевен, Шумен и Казанлък щяха да имат да чакат. Самият Бруно остана за още една вечер, защото имаше някаква сбирка на колегите на Иван, а Иван страшно упорито настояваше Бруно да отиде. Нека е неговата.

Нея вечер Бруно за първи път видя тези мъже без униформи. Брей, направо може да ги сбъркаш с хора, ако не внимаваш. Влязоха в едно претъпкано заведение на центъра, но минаха през някакъв скрит коридор и излязоха от вътрешната страна на една прекрасна тераса, която гледаше на югоизток. Имаше голяма маса, запазена за тях. Заведението се оказа на брата на Асен. Асен беше един от колегите на Иван, когото Бруно беше запомнил, защото докато течеше интервюто, този Асен през цялото време се усмихваше и смигаше на Бруно съзаклятнически. Даже по едно време Бруно се попритесни, че оня го е взел за обратен и го сваля. С униформа Асен изглеждаше дребен, но сега беше по дънки и тениска, която не можеше да скрие широките му рамене, здрави ръце и напомпани гърди.

Беше само мъжка компания. Поръчаха си бира, няколко плата с пилешки хапки, панирани лучени кръгчета, кашкавал „орли”, сухи мезета. Повечето бяха на около 30-35 години, но имаше още двама по-възрастни офицери. Единият от тях, Полковника, пиеше бърбан. Другите си поръчаха ракия, водка, бира, гарафа с червено вино. Бърбореха си като новобранци, пуснати в отпуска. Бруно не можеше да повярва, че това са същите спечени мъже, като се явяваха като истукани на интервютата и отговаряха с „тъй вярно”, „съвсем не” и „не мога да доложа, господине”. Пускаха разни шеги за хора от службата. Обсъждаха курсантите. Курсантките. Сдърпаха се нещо за „Ювентус” и „Манчестър”.

Бруно ги слушаше и се замисли за шегите на историята. Беше чел някъде в учебници по теории за модернизацията, че футболът възниква в предренесансова Италия като част от карнавала. Игрите с топка, като повечето военно-приложни спортове, са съществували от както свят светува, макар и не точно под формата на „спорт”. Защото мятането, улавянето, избягването на топчести предмети и т.н. е било важно за оцеляването. Но с топка се играе с ръце. Затова тъкмо по време на карнавала, когато всичко се обръща с главата надолу, са събували обувките на мъжете, връзвъли са ръкавите на ризите им един за друг, за да не могат да хващат с ръце, и са ги пускали на игрището да ритат топкато по чорапи. До ден днешен в Италия тази игра се казва „каучо”, което си е чорапче. Средновековните хора са умирали от смях да гледат нескопосаните усилия на „футболистите” да ударят целта с топката, използвайки краката, а не ръцете си. Това забавление е било еднопорядково със замерянето с мандарини, коронясването на шута за крал и безразборния секс. Да си умреш от смях само. А днес някакви военни се карат за детайли на превърнатото почти във виртуозно изкуство умение да вкараш топката в мрежата на врата, пред която дори има и вратар, който, като общо правило, нито спи, нито е пиян. Историята е голям шмекер, няма спор!

По някое време Полковника си направи мустаци от една салфетка и взе да имитира тексаския  акцент на Брад Пит от „Гадни копилита”[xvii]. Всички се заливаха от смях, защото Полковника всъщност изговаряше глупостите на военния министър за по-голяма прозрачност при тръжните процедури в армията, за стриктно спазване на закона и за рязко редуциране на дела на корупционите сделки с военни имоти, така че те да паднат на 99%, а не кактео е сега. Бруно се хвана, че също се държи за корема и не може да спре да се смее.

По-късно Иван и Асен взеха да се преструват, че ще се дуелират за честта на Ани Пападопулу, защото Иван твърдеше, че тя е съсипала „Мисия Лондон” и романът е много по-добър от филма. Асен го призова да си избере оръжието и мястото, защото нямало по-добра от Ани Пападопулу и който твърди противното е долен клеветник! Според Иван Весела Казакова щяла да изиграе много по-добре ролята, защото Катя била най-драматичният герой в този филм. Тя била Антигона, била Маргьорит Готие, Мадам Бовари, а Ани я изиграла така, както Мадона би пяла в „Мадам Бътерфлай”. Тук вече Асен не издържа. Скочи и взе да размахва ентусиазирано въображаема шпага срещу Иван. Иван също скочи и взе да прави разни нинджа-стойки. Накрая седнаха на масите и започнаха да играят бой с палци. Останалите ги насърчаваха. Полковника започна да събира уж залози от салфетки. Друг се включи като коментатор пред микрофон от бутилка с минерална вода и взе да се пули като Вито. Накрая Асен победи с измама и честта на Ани Пападопулу беше спасена. Поне на първо време…

Бруно се питаше може ли да има протагонист, без антагонист. Литературата от времената на соцреализма заклеймяваше антагонизма като иманентна характеристика на капиталистическите общества. Безкласовото общество ще преодолее антагонистичната природна и обществена същност на човека веднъж и завинаги. Това беше ясно. Питаше се само защо ще му е на човека в такава среда да прави каквото и да било. Тук обикновено следваха различни по своята задълбоченост и пространност инварианти на „социалистическо съревнование”. Когато четеше подобни писания, Бруно намираше много повече доказателства за селския, традиционен манталитнет на писателите, отколкото свидетелства за модернизацията на социалистическото общество. Ставаше му мъчно. Чувстваше се като пиян от оризова ракия антрополог, който изследва примитивни общества, въоръжен с две торби аргументи, че тези общества не са по-нисши, а само по-различни. Въпреки това не може да се преструва, че не забелязва очевидното – просто са си прости простаци. Нямат интернет. Не са се возили на самолет. Не са пътували до Луната. Мизерия. Можеш ли днес да живееш на село, без да станеш провинциалист? Или да живееш в Дряново, ако не искаме да обиждаме Търново.

– Какво работи жена ти, Иване? – Бруно не смееше да попита дотогава.

– Сега гледа детето. Работеше в общината преди – помагаше на Мариела при писането на проекти.

– Но какво е завършила?

– Първо завърши културология в Софийския. После записа социология, но прекъсна заради бременността. Има да взима още няколко изпита и да пише дипломна работа, но май се отказа, защото даскалът, при който искаше да пише, е напуснал университета, заради някакви подправени оценки.

– Иван никога не би напуснал за такова нещо – Асен се изхили. – Казвам ви, всичко навън е корупция. Затова военните трябва да вземем властта, за да оправим нещата и да сложим малко ред в държавата.

Пак избухнаха в смях и взеха да пишат на една салфетка новия състав на кабинета. Не им отне много време – явно военните имаха подготвени кадри, за разлика от повечето политически партии по онова време, които първо идваха на власт, а после започваха да си образоват министрите. Дойде ред и на управленската програма. Тук вече заваля порой от предложения. Първо, щели били да направят гласуването само през интернет, защото нямало да има смисъл да гласува някой, ако не може да го направи през интернет. Асен каза, че достъпът до интернет щял да е напълно безплатен навсякъде в цялата страна. Иван препоръча да изчакат малко с взимането на властта, защото сега той имал почти готова нова военна разработка за изграждане на пътища от полу-органична материя – полагаш пътната настилка и не стават дупки, защото, ако има някъде нарушаване на целостта, пътят сам си зараства, както драскотина по кожата. Но по-бързо. Така посяваш пътищата и ги оставяш да узреят за няколко часа. После те сами си се поддържат. Освен това тези пътища от ивановата военна разработка имали били и свойството да поддържат постоянна температура от около 10-15 градуса и така зимата не се заледявали и не замръзвали, а лятото не се разтапяли при жегите. Иван бил бил изчислил, че така се пести много от ремонти, почистване и прочие. Понеже Иван е благороден, би дал разработката си дарение на правителството срещу скромната отплата да му връчи президентът орден „Млада планина”. Тук се включи Асен, който каза, че също иска подобен орден, защото той пък щял да разработи нови автомобили по специална военна технология. Те щели били да бъдат най-евтините и най-надеждните на света и щели да се харчат като агнешки пържолки във вегетариански ресторант. Асен щял бил да изобрети специални двигатели с много, но мънички буталца. Всеки двигател от един литър, например, щял да има по 12 буталца с по 6 дюзи за впръскване на горивото. Понеже буталцата щели били да бъдат малки, това щяло да намали триенето, да намали загряването на двигателя и разхода на гориво, да увеличи мощността. По негови предварителни изчисления с 1 л. на 100 км. разход ще вадиш мощност до 320 к.с. Но, понеже на човек не му трябва винаги такава мощност, част от цилиндрите ще могат да се изключват и да се включват на ротационен принцип – по 4, 6, 8, а само тогава, когато ти трябва пълна мощност, ще се включват и 12-те. Така разходът щял да падне до под 1 л. на цели 1000 км. и Асен щял да получи Нобелова награда за мир, защото пази околната среда. Освен това имал и идея за коли с по два микроскопични двигателя – един за задната и един за предната ос, или четири двигателечта – по едно за всяко колело. Това гарантирало невероятна стабилност и икономия на гориво, още повече,че тези двигатели се зареждали от слънчевите батерии, вградени в покрива и капаците на колата, които били под формата на малки слънчогледчета, които се въртят към слънцето.

Един друг колега на Иван и Асен се включи със свое гениално откритие, което се състояло от гуми от особена военна материя, които като са напомпват, си променят формата. Системата му включвала бързо вкарване и изкарване на въздух от гумите в движение и за хилядни от секундата. В града те ставали били тънички и твърдички и така намалявали площта на съприкосновение с пътната настилка и разхода на гориво. За дълъг път със завои пък ставали по-дебели, а при внезапно спиране, рязко спадали и така неколкократно увеличавали контактната площ и колата спирала от 100 до 0 км./ч. за има-няма някакви си 24 метра (по Гринуич). Това на мокра и заледена настилка. Освен това дъното на автомобила било пълна с нов течен метал – военна секретна разработка – който при завой и наклон на колата се стреми веднага да изравни налягането и затова се премества в обратната на завоя посока. Така колата е много по-стабилна и напрактика никога не може да се преобърне, което я прави по-маневрена, сигурна и ергономична, каквото и да означава това. Единственият му проблем е дали ще позволят внедряването на разработката му не само в цивилния живот, а и във Формула 1.

Иван добави, че колите с константна форма са пълна отживелица. Просто динозаври. Как още ги допускат по пътищата!?! Затова във Военния автомобилен завод – така го кръсти – след разработката на двигател към всяко колело, щяла да се изобрети и мобилна рама, която да позволява колата да се свива и разгъва както по дължина, така и по широчина и височина. Вътре седалките щели били да бъдат надуваеми. Така в града може колата да ти се свие до двуместен тесен мъник, а извънградско да се разшири, за да е по-стабилна и да има багажник, позволяващ да натовариш жената, дъщерята, количката, колелото, барбекюто, тъста, кучето. За съжаление, колкото и да смятал и изчислявал, винаги не оставало място само и единствено за тъщата. Това изобретение много щяло да облекчи паркирането и кметът на Велико Търново щял да покани Иван за почетен гражданин, защото тук, особено в Стария град, не можеш да се разминеш от коли…     

Имаше още предложения за военни материи, въздушни възглавници, които избухват навън, а не на вътре, за да пазят пешеходците и околните коли, спойлери и криле, които са отварят и прибират, когато е нужно, коли с по три и четири оси, а не с две, които обаче могат да се прибират и пускат в зависимост от товара и др., които Бруно не запомни, защото изобщо не разбираше от коли, а от катастрофи с коли. Запомни само предложението на Иван за производство на цивилни мини-хеликоптерчета, защото на земята вече било пълно и военното правителство щяло било да се носи из въздуха. Асен вметна, че те вече се носят из въздуха, защото всички са въздухари. Според Иван било така, защото във вените им тече аристократична кръв – те са истинските наследници на видния английски крал Джон Безземни[xviii].

Бруно не усети как мина времето. И на къде отиде. Към три часа сутринта двамата с Иван седяха един до друг на края на терасата и гледаха Млечния път. Отзад Полковника обясняваше как в бойна ситуация на мисия да разбереш дали мокрото петно по униформата в областта около таза е опасно: „трябва да го опиташ на вкус – ако е сладко, значи е кръв и трябва да търсиш помощ, а ако е солено, значи просто си се подмокрил и няма нищо страшно – продължавай да стреляш”. Съветваше младоците да разпознават добрите проститутките по глезените и китките – тънки китки и глезени, значи е готина. Трябва и винаги те да си носят презервативите, защото в Камбоджа е имало много случаи да пипнат болести, въпреки кондома, защото не са им качествени и се късат.

– Завиждам ти, копеле! Завиждам ти! Имаш всичко – свястна жена, дете, приятели… – Бруно се усети, че може да си счупи чашата от стискане.

– Аз ти завиждам, Хакер! – Иван се обърна към Бруно и го погледна в лицето.

– Нищо нямам, копеле – осем години учих в университета и съм по-бос, отколкото влязох. А ти си стабилен, имаш професия, знаеш си мястото.

– Точно затова ти завиждам, Хакер, защото можеш да си запазиш душата. Можеш да гледаш на света като дете. Можеш да се изненадваш. Да се чудиш. Да откриваш нови неща. Аз съм пречупен, Хакер. Мене ме глътна матрицата. Аз съм свършен.

– Не си, Иване. Нали те виждам. Имаш си свой живот, планове, кариера…

– Това е външно, Хакер. Само отвън така изглежда. Аз си знам вътре какво ми е. Вътре е пустиня, копеле. Празно е! Няма нищо! Затова и толкова много трябва да изглеждам, че всичко е наред – когато няма съдържание, формата става адски важна. Страх ме е да съблека униформата си, копеле. Страх ме е, че ще се прибера у дома. Ще махна униформата и отдолу няма да има нищо. Ще съм гол червей. Изпитвам ужас от живота. Вече съм институционализиран – промит мозък, шапкар…

Някакви щурчета пееха в тъмното. Бруно видя падаща звезда. После още една. И още една. Метеоритен дъжд. Имаше ли какво да си пожелае? Не му хрумваше нищо. Иван продължи:

– Нощем сънувам кошмари: че се опитват да ми вземат униформата; дърпат я, аз не си я давам; те дърпат и тя се разкъсва и всички виждат – като във филма на Милош Форман – не че съм с лакирани нокти, а че съм празен под униформата… Затова така съм се вкопчил в службицата си, Хакер. За да не ме изровят от утробата й с голяма тъпа кюрета и да ме изритат в живота. Тука аз няма да оцелея, копеле. Късно е вече за мене. Твърде късно. Мене ме вдигни посред нощ и ме прати на фронта, пусни ме в тила на врага, изтезавай ме, ако щеш… Вземи ми всичко, но не ме карай да живея сред цивилните. Не ме карай да се договарям, да си пазя интересите, да надхитрям клиентите си, да играя игрички… Не ставам, Хакер, от друго тесто съм. Ще умра на първия светофар…

Бруно си припомни как с Иван играеха на войници като деца в квартала. Правеха си фунийките от списания като „Жената днес”. Най-добрите тръбички за фунийки бяха алуминиевите, защото бяха тънки и леки. Не ръждясваха. Патронташите им бяха от щипки за простор. По предложение на Иван играеха винаги само с очила за ски – за по-голяма безопасност. За да летят по-добре фунийките, топяха връхчетата им в лепило. Ставаха по-тежки, по-точни, по-твърди. Имаха и специални „бойни” фунийки с кърфици на върха. Забиваха ги в нарисувана мишена на оградата, но понякога целеха с тех врабчета, котки, кучета.

Бруно често се разсмиваше, когато успееше незабелязано да се промъкне в тила на противниковия отбор. Така се превиваше от смях, че не можеше да духне в тръбата и го разкриваха бързо-бързо, преди да е успял да порази „врага”. Иван винаги се отнасяше пределно сериозно. Действаше премерено, методично, съсредоточено. За Бруно това си беше само игра. Нали трябва да има и загубили? Повечето деца не обичаха да губят. На Бруно му беше все тая.

– Ще кажеш, че съм паразит и живея на гърба на обществото. Сигурно съм паразит, Хакер. Ама ти не знаеш колко велико нещо е мирът! Всеки ден се моля за мир. Всеки Божи ден. Тези плужеци, копеле, дето си го местят от единия крачол в другия из коридорите на властта, трябва за едни ден да дойдат в Афганистан и да видят какво е. За един ден. Ако аз бях министър на отбраната, щях да си преместя министерството насред гробище, за да могат вески ден колегите ми да виждат през прозореца каква е цената на папките, които разнасят по коридорите…

Някъде до към седми клас Бруно беше по-силен от Иван. Просто си беше такъв. Без да се напъва правеше повече коремни преси от него, повече лицеви опори, повече клякания. Беше по-лек и винаги го надбягваше. Структурата на тялото на Иван беше разлина – голяма глава, тежки кости. Но Иван тренираше упорито. Направиха в гаража лежанка, сложиха щанга, гирички, лост. Тренираха. Един ден бяха решили да се надбягват на стадиона. В началото Бруно беше решил да загуби, защото виждаше, че Иван полага системни усилия и искаше да го насърчи. Но на първата обиколка Иван без усилия поддържаше неговото темпо. При втората обиколка на стадиона Бруно се притесни, защото усети умора, а Иван изобщо не изоставаше. Реши да се стегне и да даде наистина всичко от себе си. Иван сякаш се беше заредил с някаква неизчерпваема енергия. Тичаше без да променя темпото, концентрирано, спокойно. Последната, петата обиколка, Бруно взе с финален спринт. Даде най-доброто, на което беше способен. Победи, но Иван беше изостанал само с някакви си два-три метра от него. Докато береше душа на тревата, Бруно осъзна, че това беше последната му победа над Иван. Гласът на приятеля му отново го издърпа от спомените:

– Знаеш ли какво е, Хакер, да стреляш по дете на пет. Което върви с лице към тебе! То те гледа в очите – огромни, черни очи. И върви право към теб. Ти му крещиш да спре. Стреляш във въздуха. После стреляш в земята пред него. Но то продължава да върви. И те гледа в очите. Знаеш ли кое е най-страшното, Хакер? Че не плаче. Че това са детски очи, но вече пресъхнали. И ти знаеш, че на кръстчето му са вързали експлозив. И то знае, че ако направи крачка назад, неговите ще го гръмнат. И върви напред. И ти крещиш. И то върви. И ти изглежда като твоето дете, Хакер. То Е твое дете. Виждаш пръстчетата на босите му крачета. Покрити с прах. Иска ти се да го гушнеш, да го умиеш, да му направиш попара с топло мляко. Но вместо това, само се чудиш дали да му стреляш първо в крачетата и да удължиш агонията, копеле. Защото знаеш, че ако го раниш, те няма да си го приберат, а ще го оставят да вие като куче, за да чуваш гласчето му. После ще почне да скимти. После ще хрипти. После ще спре. Но ти още ще чуваш писъците му, копеле. Защото то пищи вътре в тебе…

 

– Стига шашка философията! – Асен се беше приближил към тях. – Момчета, да навестим шантонерките, какво ще кажете? Ще им е мъчно без нас тази вечер!

Асен придърпа един стол и го яхна.

– Стига си ходил по курви! Ще пипнеш нещо!

– Глупости! Нищо няма да пипна! За тях това е професия, бе пич. Те са професионалисти – поддържат си телата. Не като разни от поделението, дето са станали на свине. – Знаеш ли, Хакер – Асен погледна Бруно за първи път без в очите му да има присмехулни пламъчета. – Не са те курви, пич. Ние сме курвите. Те са по-свестни от нас, честно ти го казвам. Веднъж аз, бил съм се бил напил. И съм ходел по улицата и съм крещял нещо. А куките от военна полиция са ме чули и са тръгнали да ме прибират. И знаеш как е после – наказания, арести, разжалаване… А шантонерките са ме чули, дръпнали са ме в уличката и са ми запушили устата, за да не викам. Казвам ти, пич, по-свестни от нас са. От моята част никой няма да направи това за мене, ще ме преебат ей-така, за да ми е гадно…

Бруно го гледаше с любопитство и го подкани да продължи. Имаше нещо детско в този Асен. Тази лекота на характера, тази прямота и непосредственост. Непрекъснато намираше нещо смешно. Но се смееха само очите му. Направо се чудиш дали наистина се смее, или само си въобразяваш. Но някак си чувстваш, че е директен, че никога няма да те излъже. „Точно обратното на Декана” – мислеше Бруно. На Асен можеш да имаш доверие веднага. Би си признал всичко, дори и да осъзнава напълно ясно, че не е в негов интерес. Не би говорил никога социално-желателно. Вероятно презира лицемерието. И сега говореше за проститутките така, сякаш сам се учудва на впечатленията, които те са оставили в съзнанието му:

– Те знаят какво искат и как да го постигнат. Сами си правят живота. За тях е сделка, те са го приели. Ама нас защо ни оправят всеки ден, без да сме го искали. Това ми кажи? – Асен се загледа в безкрая. – Веднъж аз отивам в един публичен дом. В Плевен – там си ходим предимно военни. Знаеш как е още от едно време – където има военно поделение, там веднага се открива и спортно училище, което започва да произвежда шантонерки за нуждите на поделението. Тази симбиоза си я има откакто свят светува. Неписан закон на природата. И аз там, в Плевен, си имах една, която си я харесвах. И все при нея си ходех. Готинка такава. С леко чипо носле, лунички и къдрава коса. Имаше пъстри, зелени очи. Много гъсти мигли. Казвам ти, никога не съм виждал такива мигли. Естествено гъсти и дълги. Като на картинка. Без спирала, без грим, без нищо – просто такива си й бяха. Много сладка мацка. Само да не ти проговори, че тогава ставаше ужасно. Така псуваше, че, честно ти казвам, аз се изчервявах чак. И имаше лошо пиянство. Цивилните мацки, знаеш, като ги напиеш, се отпускат и сексът става по-готин. Но тя ставаше агресивна, щом се напиеше и се биеше с другите момичета… Сега работи в една телевизия. Както и да е. Точно тогава нея я нямаше и една друга ми се сваляше. И аз я оправих в едната стая направо на пода. На един чаршаф само, защото няма да се излагаме пред цивилните, нали така. И после отивам към банята и я гледам моята в банята с един началник се натиска. И аз исках да му забия една „агнешка главичка” – моят специалитет – между очите. Е така се прави! Дай го тоя пръст тука, свий! Не, чакай. Отпусни малко. Да, ето това е „агнешка главичка”. – Асен пусна ръката на Бруно и продължи: – Но моята ме видя и ме избута навънка. Оня дори и не разбра, пич. Щяха да ме разкатаят после, ако го бях праснал. Казвам ти, Хакер, не са те курвите, ние сме…  

Изглежда затваряха някаква дискотека по-долу в града, защото изведнъж се изсипа тълпа от развеселени младежи. Не ги виждаха добре оттам, но чуваха глъчката, смеховете, репченето на момчетата. Таксиметровите коли палеха двигателите и потегляха нанякъде. Пресипнали гласове пееха нещо на Лейди Гага. Смях. Закачки. След петнайсетина минути градът отново утихна.

– Животът е десант, Хакер. – Асен отново придоби характерното си присмехулно излъчване. – Ние скачаме от самолета на Бог в някакви исторически епохи и затъваме в разни социални роли, исторически събития и политическа конюнктура. Задачата ни е да си изпълним мисията и да се върнем обратно при Бог. Проблемът ни е, че често забравяме каква ни е мисията и къде трябва да се върнем, Хакер. – Асен зяпаше към звездите пред тях, сякаш се опитваше да си припомни от коя планета точно е дошъл. – Ние с тебе и с Иван, момче, сме доброволци: повечето хора са ги изхвърлили тук, защото са наказани. А ние сме вдигнали сами ръце, излезли сме пред строя и сме помолили Бог да ни изпрати доброволно на мисия! Затова и отговорността ни е по-голяма…

Иван до този момент слушаше и си пиеше бирата без да се обажда. Бруно беше останал с впечатлението, че всичките тези истории на Асен за момичета и началници ги е слушал до втръсване. Но изглежда Иван също беше мислил по темата, защото продължи:

– Лесно е, Хакер, да живееш в уютен и подреден свят, където ти плащат социалните осигуровки, и сметката ти за парното не надвишава цената за наема на жилището! Ама ела тука да живееш, ако си ми толкова отворен. Всеки що-годе нормален педал може да се оправи в Мюнхен, Копенхаген и Брюксел. Ама елате ми в Афганистан, Пакистан и Централна Африка. Тука искам да ги видя как ще оцелеят самодоволните и затлъстели мозъци на мазните брюкселски бюрократи. – Иван се замисли за нещо за миг и после пак продължи: – Знаеш ли какво правя, Хакер, за да се поддържам във форма. Взимам някакъв роман и скачам в оня свят и се чудя, копеле, как аз бих се измъкнал, ако Бог реши да ме прати на мисия там. И много съм мисли, Хакер, какво ще правя, ако се родя като жена в Русия през 19.в. То е като шах, човече, но понеже е от дистанция, имаш възможност да обмислиш по-добре ходовете. И не мога да се измъкна, Хакер. Нямам ход. Не мога да намеря изход към Бог, така че хем да съм рускиня, хем да съм човек. Само едно ми остава Хакер – да изчакам влака като Анна Каренина… И знаеш ли, Хакер, единственото друго място, от където не мога да намеря измъкване, е да съм военен в България в наше време. Блокиран съм, копеле. Матрицата ме е заклещила и не ме пуска на свобода…  

Навремето Иванови имаха зелен Мосвич. Паркираха го точно под прозореца на кухнята им. Бащата на Иван беше очертал с бяла блажна боя парко-мястото и беше написал на асфалта номера на колата. Покриваха го с брезентов плащ, на който също беше изписан номерът – с технически шрифт. Преди всяко тръгване за някъде се изпълняваше цял ритуал, който отнемаше поне час. Бруно и Иван проследяваха всичко стриктно, кацнали на прозореца на кухнята. Акумулаторът стоеше горе в апартамента и внимателно се проверяваше количеството и качеството на киселината в клетките му. Бащата на Иван го сваляше при колата, монтираше го, внимателно стягайки едни алуминиеви пластини, които осигуляваха по-добра проводимост. След това проверяваше антифриза; доливаше, ако беше необходимо. Отвиваше и капачката на казанчето на спирачната течност, подушваше я, завиваше отново. Проверката на маслото винаги будеше възторг у момчетата, защото бащата на Иван не следеше просто нивото, а цвета, аромата и, само понякога, вкуса на моторното масло – капваше капка върху показалеца си, вдигаше го към небето, премижаваше, поднасяше към носа си, разтъркваше межу показалеца и палеца и, само понякога, близваше капчицата с език. После вадеше една военна „консервна” кутия с грес и започваше да нанася по колата с пластмасова шпакла. Идавше ред на проверката на светлините. Този момент Бруно и Иван чакаха с нетърпение, защото трябваше внимателно да следят дали всичко е наред с крушките на фаровете, стоповете и мигачите… Този същия Иван, който попиваше всяко движение на баща си, който толкова много искаше да стане офицер, като баща си и като дядо си, още от малък. А сега казва, че го е заклещила матрицата. Бруно не разбираше.  

– От Асен да го знаеш, философе – Асен зае „философска” поза: – всеки може да спи с кльощава манекенка, ама само най-печените могат да я обичат, когато умира от рак на шийката на матката.

Бруно съжаляваше само, че не си е взел диктофона. После му стана кофти, че тези хора са искрени с него, а той си мисли за проекта. После му стана добре, че му е станало кофти. И пак му стана кофти, че му е станало добре. „Гадно егоистично копеле”, мислеше си Бруно. Но добави наум: „То няма лошо!”

На разсъмване вече някои си бяха отишли. Асен беше заспал на стола си. Иван пишеше някакви формули трескаво върху едни салфетки и нещо си смяташе там. Полковника беше много пиян. Гледаше пред себе си и сякаш бълнуваше. Иван не го слушаше, защото се беше втренчил в изчисленията си. Само Бруно изтрезня на мига от това, което Полковника разказваше:

– Фронтът не е там, курсанти! Фронтът е тук, у нас. Врагът не стреля по вас. – Полковникът сякаш губеше съзнание от време на време. – Аз съм врагът ви. Мене трябва да ликвидирате първо, за да сте свободни… – Полковника изведнъж се съживи и рязко сграбчи Бруно за ръкава. Бруно се сепна. Полковника го погледна в очите, но не го позна. – Курсант, знаеш ли какво съм аз? Едно нищо! Пълна дупка! Черна дупка! Аз съм момче от село. Просто момче от село. Не ме взеха в школата и първо си бях войник. Чуй, курсант, от мене да знаеш, човек, който веднъж е бил войник, той никога, ама никога не може да стане офицер. Защото системата му пречупва гръбнака. С пречупен гръбнак офицер не се става! Офицерът трябва да е горд! Да има чест и достойнство! Не е там врагът. Тук е врагът! – Полковника започна да се боде силно с пръст в гърдите. – Аз на двама души лично съм им пръснал черепите от упор, за да направя кариера! Разбираш ли? Защото ме спъваха, защото ме бавеха… Изяждаха ми сроковете. На двама души! С личния ми боен пистолет! От упор! Бум!

От изток се появяваше светла лента на хоризонта. Въздухът беше станал по-студен и по-влажен. Чуваха се петли. Все по-често започнаха да премигват фарове на автомобили, преминаващи по магистралата. На запад все още небето беше обсипано с треперещи звездички. Бруно усети аромата и вкуса на свежия ветрец. Някяква котка тупна на терасата; изгледа ги подозрително; бързо-бързо се изнесе с дебнеща стъпка към един съседен покрив. Полковника изглежда пак загуби съзнание за миг, но после продължи рязко и по-бодро:

– Знаеш ли, курсант, защо човек като мене, който няма връзки, няма вуйчо и татко, влезе толкова млад в Академията? Защото имам памет! Аз знаех на всеки банкет кой генерал ще присъства и какво пие! И щом седне на масата, питието му е пред него. Хоп! Заповядайте! Дискретно! Е те така се влиза в Академията… На едно учение бай Добри искаше крокмач. Посред нощ, бяхме на едно учение край Правец. И началството не знае какво да прави. Така ли, казвам си. Взех един БТР и посред нощ – бам, горе направо при овчарите. След 38 минути на масата на бай Добри имаше крокмач от овче мляко. Така започна моята кариера. После колко танцьорки съм му водил, какво чудо… Тогава не им викахме проститутки и стрийптизьорки, а „художествена самодейност”, ама те си танцуваха по без нищо. Хе-хе…

 Полковника като че ли задряма за малко. Бруно също се отпусна и поунесе. В казармата много обичаха походите, защото излизаха от поделението. Но най-много обичаха, когато ги взимаха да работят на вилата на някой началник. Или когато ги пращаха да ремонтират някой санаториум в региона. Бачкаха много повече отколкото в поделението, но бяха навън. Дишаха свободен възух. Можеха да си свалят ризите и шапките. Да седят на земята. А и лелките в санаториумите винаги им приготвяха огромни порции храна, която знае що е то подправки. Позволяваха си и по бира. Полковника пак заговори и сепна Бруно:

– Бягай далече от военните, моето момче. Военните сме пропаднал народ. Бягай далеч, докато е време… Аз никога не бих работил с военни, ако мога… Бях разпределен долу на границата. И при мене служеха много турчета. Като започнаха „събитията”, те започнаха да бягат с целите си семейства. Но на мене ми имаха доверие, защото аз съм ги отгледал. Имаше в целия регион само една пожарна кола. Една вечер пожарната беше някъде да гаси пожар по нивите и докато дойде, една турска къща изгоря. Ама цялата. До основи! На сутринта стопанинът седеше в една локва, гушкаше децата си и не знаеше на кой свят се намира. Отчаян човек. Изгубен. Само повтаряше: „какво ще правя сега, какво ще правя, какво ще правя сега…” И знаеш ли колко мръсна е човешката душа, курсант? Колко долна е човешката душица? Мъничка такава, подличка – уж гледа доброто, а как сама те лъже зад гърба ти… – Полковника се замисли за нещо, притвори очи и продължи. – А на границата беше един мой приятел, викаха му Карата, защото беше от турски произход, макар че сам той отричаше. Властта знаеше, че само турчин може да е толкова жесток към своите си. Както и само българин може да направи такива мизерии на българите. Беше му заповядано да ги пуска  да бягат за Турция, но да не им дава да изнасят пари и ценности. И Карата, ако носеха пари, ги спукваше от бой и им конфискуваше всичко. А турчетата имаха пари тогава, защото много работеха, а за нищо не харчеха. И понеже аз им бях началник, бях ги отгледал, през ръцете ми са минали, на занаят съм ги учил, ми имаха доверие. Те си мислеха, че само временно е тежко в България. Че тука им е родината. Отечеството. Че бягат за малко и ще си се върнат пак у дома. Но ги беше страх да крият парите си в къщите, защото много къщи започнаха да горят. Уж случайно, нали ме разбираш… Идваха при мене и ми даваха парите, без да искат разписка, без нищо. Викаха „пази ги, полковник, ти баща, ти майка”.

Слънцето още не се беше показало, но беше достатъчно светло. Чуваха се вече автобусите на градския транспорт. Доставчици на мляко, хляб и закуски обикаляха с „баничарките” си, влачеха щайги и се шегуваха с продавачките.

– Деляхме ги по равно с Карата и с пожарникаря, който трябваше да отдалечава пожарната в нивите, докато горяха къщите. Колко е долна човешката душица, курсанти. Колко е подла и гнусничка! Аз, курсанти, на всички, които се върнаха и си поискаха парите, им ги върнах – по пет хиляди, по десет хиляди, двайсет… Ама те повечето не се върнаха. По над сто и петдесет хиляди накрая си разделихме с Карата и пожарникаря… По равно. На три. Кълна се! Една стотинка не съм взел повече… И знаеш ли, курсант – най-странното е, че мене още ме държат в армията, а на Иван баща му скоро ще го изритат… – Полковника се изхили. Хлъцна. Оригна се. Извини се.

На Бруно после му се губеше. Видя една неотваряна бутилка уиски на масата и тръгна към нея. Викаше му Голямото напиване. Но сам нищо не помнеше, а разни свидетели му бяха разказвали какво е правел. Днес, вече двайсетина години след тези събития, подобни разкази не изненадват никого. Дори са наивни. По-скоро няма интерес към тях. Вероятно така е за добро. Но тогава Бруно не беше подготвен. Години по-късно научи, че Полковника бил ранен в краката от самоделна бомба на една мисия. Не се отнесъл сериозно към раната и се стигнало до ампутация на двата крака до коленете. Бруно си мислеше, че Полковника нарочно, макар и подсъзнателно, е искал да му отрежат краката, за да пребори чувството си за вина. Имал желязна воля и за няколко месеца се научил да ходи, да плува и дори да тича с протезите си. Външен човек нямало да познае, че е инвалид, ако го срещнел на улицата. Започнал някакъв частен бизнес със системи за информационна сигурност, който, казваха, вървял добре. Дори и много добре.

***

 

Когато дойде на себе си и погледна телефона си, Бруно с изненада установи, че вече беше станало неделя. На обед. Един ден му се губеше. Беше в някаква стая. Главата го цепеше. До него имаше празен леген – очевидно оставен за повръщане. Беше съблечен по тениска и боксерки в чисто легло. Дрехите му бяха прилежно сгънати на стол до него. Май даже бяха изпрани. Имаше стар гардероб, тоалетка с огледало, някакви шкафове. От другата стая се чуваше шум. Надигна се, за да си обуе панталона, но му стана лошо и се просна обратно в леглото. На вратата се почука и жената на Иван надникна:

– Здрав черен дроб е най-важното изискване за един теренист! Искаш ли чай? – Бруно се опита да говори, но само някакъв грохот излезе от устата му. – Иван днес е дежурен, но каза да пиеш много айран със сол или зелев сок. Има палачинки, ако си гладен.  

Бруно не беше. Лека-полека успя да дойде на себе си. Облече се криво-лява и се затътри в другата стая. Там беше топло. Уютно. Жената на Иван сменяше памперса на бебето. Мажеше й дупето с някакво синьо нещо, „за да не се подсече”. После й намаза крачетата с някакво прозрачно кремче, което предварително затопляше о дланите си. Ръцете й сновяха твърде бързо насам-натам, за да може Бруно да го асимилира. По-бързо от скоростта, с която екипът на Редбул сменя гуми и зарежда гориво… Нещо му говореше за бебетата, докато гледаше самото бебе, а не него. Бебето се заливаше от смях. Опитваше се да се завърти и да погледне Бруно.

– Искаш ли да я гушнеш малко? – Без да изчака отговор, тя му сложи бебето в ръцете. Бруно не знаеше какво да прави с това нещо. Никога не беше държал толкова малко човешко същество. Боже и това тук е човек! Бебката се опита да му хване носа и лекичко го одраска по бузата.

– Много е бърза! – Жената на Иван шеташе из къщата, но не изпускаше бебето от очи.

След малко си я взе. Попита дали Бруно би имал нещо против, ако я кърми. Бруно изсумтя нещо неразбираемо, което тя прие за съгласие, защото се обърна към прозореца и малката засука звучно.

– Знаеш ли, не го преживявай толкова! Има светлина в тунела за офицерите. Цялата драма е, че нашата армия е вторична, спрямо съветската. През последните 50-60 години у нас се възпроизвежда безсубектен офицерски състав. Те не са научени да носят отговорност, да вземат решения, да бъдат независими. Затова умират от ужас от всяко нещо, което излиза извън устава, извън процедурата, извън стандарта. През тези 50-60 години армията ни е трябвало повече да изглежда като армия, а не да бъде армия. Изглеждането се е превърнало в принцип на съществуване и е заменило воюването. Ние е трябвало да бъдем плашило, докато пристигнат истинските, съветските войски. Освен това социалистическата ни армия е свикнала да бъде повече социалистическа, отколкото армия. Знаеш за напреженията между строевите офицери и политическите офицери. Армията е трябвало да бъде образец за социалистическото общество. Ето затова са се нуждаели от безсубектен офицерски и войнишки състав. Хора, които не мислят, които не вземат решения, не носят отговорност. Манекени от витрината на живота. Пречупени хора, които се подчиняват. До ден днешен армията ни социализира хора с пречупен гръбнак. Инерцията на социализма още не е отминала и затова днес всичко е само за далаверата и за комисионната. Те преживяват ценностна криза, защото са учени цял живот, че НАТО е враг номер едно.

В кухнята цареше чаровна бъркотия. В единия край на масата бяха натрупани бебешките неща – кремове, кърпички, памперси. В другия край имаше отворен лаптоп. Пак някакви бебешки сайтове, доколкото Бруно успя да надникне. Тефтер с химикалка. Някакви списания. Чаша с кафе. Нещо се готвеше в тенджера на печката. Абсорбаторът шумеше тихичко. Много подправки в кутии, шишенца и малки пакетчета, които бяха захванати отгоре с щипки и кламери, за да не се изсипят. На шкафа в една разтворена хартиена торбичка имаше обелки от картофи, моркови, лук. Бруно си помисли, че жената на Иван изхвърля боклука разделно.

– Сега НАТО е съюзник. Не могат да го приемат. Това, което им е останало са далаверите и комисионните. Бедата е, че тези като Иван, които ходят на мисии, си залагат живота. Те се срещат с други военни, с други култури, с други системи и затова се връщат, ако се върнат, бесни на шапкарите тук, които, заради далаверата, са ги оставили без оборудване, без тренировки, без комуникации. Целият въпрос е дали тези, като Иван, ще успеят да се превърнат в критична маса и да се борят публично за правила. Или системата ще ги удави преди това…

Бруно я гледаше шашардисан. В главата му отново препускаха кончета-вихрогончета. Тъгадък-тъгадък…

– Откъде ги знаеш тези неща?

– Ходех на един курс по социология на армията в Университета. Трябваше само да си взема изпита, но преподавателят напусна… Има книжки, ако ти е интересно – „Агресивният мир” и „Модернизация въпреки „модернизацията”[xix]. Бруно се опита да ги запомни.

– Смилена – каза жената на Иван и му подаде ръка – Казвам се Смилена. Приятно ми е!

– Аз съм Хакер – каза Бруно – и на менe… ми е приятно…

 
…очаквайте продължението на 24 октомври…


[i] „Всичките усилия” се свеждат до 1) стискане на палци, 2) кръстосване на клечки и поръсване със сол и пипер и 3) измрънкване на следното: „Декан… такова… за пътуването… групите.. дето… екипите… аз… дали… четвъртък… А Мария?” – бел.ред. 

[ii] От английския клон на гилдията на британските автокрадци и колекционери на бирени капачки изпратиха официално писмо до издателството, в което настояват, че изразената в книгата генерализация грубо нарушава правата им. Вярно, че има и по-груби членове на тяхната гилдия, но съвсем не всички са такива. Ако авторът не се извини, гилдията ще сезира ЕК или ще предприеме други мерки. Молба от редактора на книгата, предаваме буквално: „Аз съм само редактор, а не автор. Нямам нищо общо с написаното. Моля, върнете си ми голфа.” – бел.ред.

[iii] Тук авторът премълчава, че докато говореха за Кафка, тезата на Бруно бе, че нищо не бива да се чете предварително, зашото „никога не зваеш кога ще излезе флимирано и после ще те е яд, че си си губил времето”. – бел.ред.

[iv] Американски социолог. Книгата е преведена вече и на български. – бел.ред.

[v] Български игрален филм с Коста Цонев, посветен на автомобилните състезания. Авторът очевидно не го е гледал, щом го намесва тук. Ако го е гледал, не го е разбрал. Ако е разбрал, не личи изобщо. – бел.ред.

[vi] Тук „терен” не означава 1) купон, 2) празненство, 3) код на ДАНС за подслушване на детски ислямистки приказки по телефона. „Терен” на жаргона на антрополозите от крилото на непоследователните поддръжници на Бранислав Малионвски идва от „теренно антропологическо изследване”. Подготовката за участие в терен отнема средно седем години и дванайсет дни и развива безценни умения като ядане на пица „Куатро формаджи” с ръце, управление на Ауди куатро по заснежен път с вериги само на предните колела и употреба на безопасни листа от широколистни треви, след ходене по голяма работа.

[vii] Най-старото и най-популярно българско политическо тоукшоу. Съществува още от преди изобретяването на телевизията. – бел.ред.

[viii] Симеон Радев, книгата се казва „Строителите на съвременна България”. Очевидно авторът я бърка с „Приказки по телефона” от Джани Родари. Не е беда, защото посланието е сходно – whatever you do, do not tell anyone. – бел.ред.

[ix] Виж следващата бележка под линия.

[x] Виж предишната бележка под линия.

[xi] Авторът е извадил имената на разни философи от конспекта за държавен изпит на университета. Всеки може да го направи и да се преструва на ерудиран, като бръкне в сайта на специалността. Напълно безплатно е и повечето от имената там, за разлика от тук, са изписани без правописни грешки. – бел.ред.

[xii] Издателството се разграничава от тези сексистки твърдения на автора. И жените могат да го правят. Даже по-добре! – бел.ред.

[xiii] Известен столичен квартал. Старото му име е Ючбунар. Свърталище на футболисти, гумаджии и художници. Не казват „добре”, а „дубре”. Хлебарките им са кафяви, набити и имат склонност към депресия; обичат телешко варено. – бел.ред.

[xiv] Това са заглавия на глави от книгата на Стоян Михайлов „Емпиричното социологическо изследване”. За едно истинско изследване ползата от тези дейности е точно такава, каквато би била и ползата за същото изследване от песните на Стоян Михалев. – бел.ред.

[xv] Не е вярно. Всички изброени автори работят в една и съща парадигмална традиция. Джановиц е последовател на Хънтигтън, а Кафорио е последовател на тях двамата. Другите са техни верни ученици. От министерството на отбраната съобщават, че армията не е църква и тук никакви секти и никакви парадигми няма да бъдат допуснати. Истината си е истина. Следователно неистината не е истина. Точка. – бел.ред.

[xvi] „Сваляне на интервюта” на жаргон означава по повод на направените аудио записи да си измислиш цитати, които най-точно доказват някаква теза, която си развил преди изследването, или която спонсорите на изследването искат да чуят. „Свалянето” е изобретено на 23 май през 1976 година от група учени от БАН. В мотивите към изобретението е записано, че доста често респондентите сами не са наясно какво точно мислят и с това оскъпяват, забавят и възрепятстват изследователския процес. Една година по-късно, на 20 април 1977 година, група учени от университета доразвиват методиката на „свалянето” като предлагат Нанародното събрание да криминализира деянията на респонденти, чиито възгледи не отговарят на заложените в теоретичния модел хипотези.

[xvii] Филм на К. Тарантино, който беше популярен сред седмокласниците от 52 СОУ преди двайсетина години – във времената, когато тече повествованието. – бел.ред.

[xviii] Става дума за Джон Безземни, който е известен в Лясковец като Йоан Безземни, защото там не могат да казват „дж” и изговарят „жуже”, вместо „джудже”, „жоб”, вместо „джоб” и др. Ген. Добри Джуров никога не е посещавал местното военно поделение. – бел.ред.

[xix] Не, няма подобни книги. Има събрани думи и букви в корици с подобни заглавия, но те не стават за четене. Категорично не ги препоръчвам. А и хартията не е достатъчно мекичка. Препоръчвам да не се четат. Да се изгорят, преди да се разтворят.– бел.ред.


5 коментара

  1. black каза:

    а по действителен случай ли е?

    • venellin каза:

      Не-не! Каква действителност може да има тук? Ще отричам до последно! Действителният случай е в архива „казус СУ“ в блога…

  2. Kornelia каза:

    [xvi] „Сваляне на интервюта” на жаргон означава по повод на направените аудио записи да си измислиш цитати, които най-точно доказват някаква теза, която си развил преди изследването, или която спонсорите на изследването искат да чуят. „Свалянето” е изобретено на 23 май през 1976 година от група учени от БАН. В мотивите към изобретението е записано, че доста често респондентите сами не са наясно какво точно мислят и с това оскъпяват, забавят и възрепятстват изследователския процес. Една година по-късно, на 20 април 1977 година, група учени от университета доразвиват методиката на „свалянето” като предлагат Нанародното събрание да криминализира деянията на респонденти, чиито възгледи не отговарят на заложените в теоретичния модел хипотези

  3. venellin каза:

    Да

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: