Начало » по същество » Б. Б. – край на първа част и ІІ част

Б. Б. – край на първа част и ІІ част

– Смилена – каза жената на Иван и му подаде ръка – Казвам се Смилена. Приятно ми е!

– Аз съм Хакер – каза Бруно – и на менe… ми е приятно…

***

 

След няколко дни записите от интервютата вече бяха свалени. Бруно констатира, че не само неговият екип е претърпял фиаско на терен. Уж имаха повече от трийсет интервюта, а всъщност нямаха нито едно. На поредната среща на екипа Бруно се опита да сподели впечатленията си от неформалната сбирка на офицерите в заведението на брата на Асен. Но Декана и експертите бързичко го прекъснаха. Просто махнаха с ръка – пиянски простотии. Тези хора изобщо не разбираха офицерите. Не можеха да ги разберат. Не искаха да ги разберат. Ползваха ги като добър повод, за да си отчетат проекта и да си вземат хонорарите. През следващите няколко седмици Бруно многократно се опитва да говори с Декана за книгите, които Смилена, жената на Иван, му беше препоръчала. Но Декана все беше зает с друго. И настояваше, че това тяхното не е академичен, а практико-приложен проект и няма нужда да задълбават в някакви социологически изгъзици.

Отношенията между Бруно и Декана доста поохладняха след кунтузиите около теренното изследване и интерпретацията на резултатите от него. Лека-полека Декана започна да прехвърля върху Мария голяма част от задачите, за които преди отговаряше Бруно. Мария се оказа изключително прецизна, последователна и работлива. Оставаше до късно, за да пише междинните отчети. Подреди в папки всички документи, които Бруно беше нахвърлял в един стар кашон от хартия за принтер. Успя да намери експертите, които трябваше фиктивно да се подпишат, че участват в проекта, за да изглежда екипът по-голям и да се „освободят пари” за важните неща, както казваше Декана. Отнякъде успя да изнамери и фактури за канцеларски разходи и нощувки на името на организацията на Декана. Бруно не се засягаше от това, че Мария му навлиза в територията. По-скоро беше щастлив, че тя прекарва повече време в канцеларията и той има повече поводи да бъде около нея. Понеже се смяташе за чаровник, Бруно често просто минаваше през кабинета, за да „разведри атмосферата”. Сядаше на стола до заседателната маса, докато Мария пишеше разни бюрократични неща на компютъра, и започваше да й разказва вицове; да предлага да й масажира врата или да й сготви нещо вкусно – каквото тя си избере, например, бъркани яйца. Тя винаги го отрязваше, разбира си. Повече се сближиха с Мария, когато трябваше да подготвят наративните отчети по проекта. Мария беше изключително прецизна, но се втренчваше в разни малки детайли, които спъваха писането й и тя често блокираше на някоя запетайка.

– Имам един приятел. Джордано се казва. Той, Мария, е виртуоз на запетаите. Така ще ти сложи някоя запетайка, че свят ще ти се завие.  Просто много ги владее запетайките. Прави музика с тях. Нищо и никакво изречение, а той така ще го нагласи с разни запетайки, че няма да си го познаеш. Ако има бог на запетайките, Джордано е неговият пророк тук, на земята.

Бруно не беше като Мария – той винаги успяваше първо да създаде структурата на доклада, да направи точките и подточките, да изведе основната теза и да разхвърля съдържанието из готовия вече план-конспект. Когато зациклеше, Мария му се обаждаше, той пристигаше веднага и в неговия шеговит и непринуден стил, успяваше да реши проблема и да й помогне да си организира текста. Бруно вече смяташе, че нещата между тях потръгват, защото се виждаха често, говореха си свободно, дори излизаха два-три пъти на кафе. Точно тогава, без да иска, подслуша разговор между Мария и друга нейна колега от факултета, която участваше в проекта. Бруно се канеше да завие зад ъгъла на коридора, когато чу гласовете им, позна ги и се спря – сякаш, за да си завърже връзката на обувката. Говореха за единия от доцентите в екипа на Декана:

– Почувствах се ужасно! Докато му разказвах за терена с военните, имах чувството, че изобщо не ме слуша, а ме разсъблича с поглед. И той наистина не ме слушаше, защото, когато го питах нещо, му трябваха няколко секунди, за да реагира. Онези изцъклени, втренчени, ледени, сини очи, които сякаш ти бъркат в пазвата. Не искам и да си помисля какво си е представял, че прави с мене!

– Ти чете ли му книгата с еротичните разкази? – Мария се изхили съзаклятнически.

– Господи! Ужасно е! Ако я бях прочела преди терена, никога нямаше да се запиша в тази практика!

– Най-перверзното е дето си го заравял в пясъка и чакал да му спадне! – Мария очевидно са забавляваше.

– Не ми говори! Но, Мария, знаеш ли кое е най-гнусното: че през цялото време приятелката му беше там и гледаше. И съм сигурна, че разбираше какво става. А после научих, че по това време тя вече е била бременна от него. Пред нея го направи.

– Не я мисли нея, тя си изигра мача! Чака я блестяща кариера в университета, г-жа доцентшата…

– А когато ми даде хонорара, без изобщо да ми прочете текста и без никакви отчетни документи, ми беше гнусно. Знаеш ли какво направи: даде ми сумата, после ме гледа втренчено в устните пет минути, докато аз се чудех какво смята да ме прави и си мислех вече как да крещя за помощ, и накрая извади и ми даде още толкова?!? Почувствах се като проститутка. Затова напуснах практиката. Не му ги ща тези скапани, тези гнусни 10 кредита…

Накрая Мария подметна, че трябва да тръгва, защото „трябва да се вижда с оная лигава досада от екипа”. Очевидно ставаше дума за Бруно, защото имаха среща след пет минути. Изправи се зад ъгъла и се озова пред тях:

– Приятно ми е – представи се той игриво на колегата на Мария – аз съм Оная-лигава-досада-от-екипа, ако се не лъжа. – За да потвърди думите си с действия, Бруно настъпи с разтеглена усмивка новите бели маратонки на Мария (вероятно купени с хонорара от проекта): – Честито! „Имам бели маратонкииии, и изтърканиии джинсииии…” – Бруно пееше адски фалшиво. Мария го изгледа и не каза нищо. Извади пакетче с хартиени кърпички и изчисти маратонките си.

– Е, аз трябва да тръгвам. – колегата на Мария махна и се завлече надолу по стълбите към кафето.

***

 

Вместо да плати някакви хонорари за свършената до онзи момент работа, (въпреки че имаха договори и се подписваха върху сметки за изплатени суми) Декана уреди Бруно и Мария да участват в една младежка програма за културен диалог, в която беше включен и университетът. По принцип би трябвало кандидатите да се явят на конкурс, но в университета такива позиции рядко се обявяваха публично и администраторите и преподавателите изпращаха свои познати, любими и роднини. Така Бруно и Мария заминаха заедно с още петима студенти от университета за Истанбул. По замисъл програмата беше за студенти по биология, но Декана убеди Бруно и Мария да не се притесняват, защото те винаги можели да импровизират на тема „социално-исторически контекст и философски възгледи в теорията на Чарлз Дарвин за еволюцията”. И от другите българи имаше едно-единствено момиче, което учеше във факултета по биология, но по случайност – всички бяха деца на хора от администрацията на университета или протежета.

Пътуваха с автобус. Програмата беше двуседмична и покриваше всички разходи, освен една малка такса за участие, която можеха да си позволят. Първо щяха да останат за една седмица в Истанбул, където щяха да се включат в различни интерактивни семинари, заедно с още трийсет други младежи от Европа, Северна Африка и Близкия Изток, а след това щяха да отпътуват за Анкара, за да се запознаят с културното наследство и административното устройство на Турция. Домакините бяха изключително подходящи за подобни програми за културен и научен младежки обмен, защото се представяха за нещо като „културен мост”, който свързва Изтока със Запада, а екологичните проблеми не знаят граница, затова е нужно професисонално подготвени биолози и еколози да изграждат мрежи за противодействие. В онези години тепърва предстоеше Турция и Гърция да водят преговори за разрешаване на кипърския въпрос. Турция все още не беше член на Европейския съюз и конституционните реформи, целящи демократизация на турската политическа система едва що бяха започнали с един референдум, който ограничаваше правомощията на изпълнителната власт. Африка все още не даваше никакви признаци, че ще се превърне в „икономическото чудо на века” и затова турската външна политика по-скоро се заиграваше с европейските страхове от обединение на ислямски държави в общ икономически блок. Европа и тогава си се наричаше „стар континент”, но никой не вземаше насериозно предупрежденията, че само за няколко години това определение ще се буквализира в такава огромна степен и средната възраст на гражданите в Европейския съюз ще заподскача от година на година, за да достигне днес 73,4.  

В Истанбул Бруно не беше ходил преди това, за разлика от всички останали българи от групата, включително и Мария, които бяха идвали по няколко пъти. Главно на шопинг. Стори му се твърде шарено, твърде пъстро, твърде ориенталско, шумно, еклектично. Направи му впечатление, че колкото по-голям тюрлюгювеч е животът на улицата, толкова по-стерилни са музеите и галериите. Сякаш турците имаха все още огромен проблем с доминацията на природата в техния свят и искаха да я подчинят, овладеят, хербаризират. А това им се удаваше най-лесно в музеите и галериите. Бруно се имаше за източен човек, но в компанията на останалите младежи осъзна, че е много по-близо до участниците от Германия, Полша и Холандия, които бяха като глътнали бастуни на фона на мароканците, либийците и йеменците, които през цялото време те пипат, прегръщат и обсебват, докато ти говорят. Дори и австрийчето, което имаше идентичност на зелен активист и проповядваше „назад към природата”, въпреки че се опитваше да се държи поприродному, ходеше босо, сядаше на тротоара и бъркаше с ръце в чиниите на останалите, не можеше да преглътне мляскането и оригването на египтяните и либийците. Това много забавляваше Бруно, който започна бързо също да мляска. По-късно държа пред западнярите някакво импровизирано слово, посветено на значението на яденето с ръце в ориенталската култура; уважението, което оригването изразява към готвача и пръцкането, което олицетворява духовна чистота, защото твърдото преминава в газообразно, а духовното е невидимо… Само хора, които имат съмнения в чистотата на ръцете си ядели с прибори, според тезата, публично защитена от Бруно. Мюсюлманите били най-чисти, защото ходели в джамията по сто пъти на ден и всеки път си миели ръцете, лицето и краката. Европа трябвало да се върне към своите корени в Персия, за да разбере себе си. Такива ми ти глупости.

В Турция Бруно осъзна колко много турски думи бяха навлезли в разговорната реч у нас. Най-много се забавлява на пътните знаци на магистралата, които гласяха „Яваш!” – бавно. Взе да повтаря „яваш-яваш” за щяло и нещяло и скоро цялата интернационална група се забавляваше да „явашва” и да „йоква” наляво-надясно.

На път от Истанбул за Анкара в една от компаниите в автобуса се водеше разгорещен спор за безсмъртието на душата. Бруно веднага се присъедини. На подобни младежки инициативи за културен и образователен обмен обикновено основният въпрос е кой от коя държава с кого ще успее да преспи и колко бързо ще се разпадне връзката им след това. Но сексуалният живот също е израз на съответната култура, както беше казал Декана, изпращайки ги в Турция.

Докато пътуваха, едно много миловидно момиче от Йемен настояваше, че хората няма защо да са добри, ако душата не е безсмъртна. Доста екстровертен египтянин, който като правило никога не се ръкуваше с жени и не им говореше, а винаги търсеше мъж в компанията, през когото съобщаваше посланията си, обяви, че или има Бог, или има наука, а те са хора на науката и, ерго, не вярват в Бог. Бруно реши да ги провокира и набързо разказа как модерната наука е възникнала, тъкмо за да търси доказателства за съществуването на Бог. Мария знаеше, че не е честно асистент по философия, предрешен като студент по ботаника, да се подиграва на клетите биолози. Тя попита момичето от Йемен не смята ли, че е недостойно да живееш добре, само заради страха, че Бог ще те накаже, когато умреш. Тук се намеси полякът, според когото всичко, което има значение за разбирането на човешкото поведение, са хормоните. Природата иска да се възпроизвежда. Затова за природата няма значение дали има Бог, дали има Сатана, дали той се казва Исус, Аллах или Буда. Въпросът е най-добрият мъжки да оплоди най-добрата женска. При мишките е същото. За да разбереш хората, трябва да опознаеш мишките. Просто при хората е станало по-сложно, но в края на краищата всичко опира до възпроизводството. Много по-лесно би било, ако хората не се запознаваха, не си говореха за филми, култура и религия, а направо се правеха тестове, за да разберат кой мъжкар за коя женска е подходящ. И направо да преминават към сношение. Мъжете и жените не споделяли искрено религиозните си възгледи, а преценявали внимателно кой възглед максимализира шансовете им за полов контакт в съответната среда. Бруно си отбеляза наум, че на този точно никоя няма да му пусне на този семинар и го зачеркна като конкурент от списъка си. В разговора се включи и турчинът. Той беше умно момче, от богато семейство, учил няколко години в Щатите. Имаше мургаво лице, черни очи,  големи устни, чуплива коса, тънък, дълъг и леко изкривен наляво нос. Приличаше повече на типичен арменец, а не на турчин, но Бруно реши да не намесва тази деликатна тема. Беше симпатяга. Смяташе, че въпросът за безсмъртието на душата вече не стои на дневен ред. Че просто никой не го е еня – не го задава и не се интересува от отговора му. Защото каквото и да се отговори на този въпрос, това не променя по никакъв начин поведението на хората. По-важно е каква кола караш, колко пари изкарваш, къде почиваш, а не дали ще живееш и как след смъртта си… Бруно престана да ги слуша. Замисли се, че мъничко философска култура не би била излишна на биолозите. Как могат да живеят тези хора, без да познават философската традиция от последните три хиляди години. Има ли животът им повече смисъл от този на мушици еднодневнки? Ще изкарат живота си, цитирайки по нескопосан начин чужди мисли, без дори и да осъзнават, че цитират. Дали и в очите на Декана самият Бруно не е една такава мушица, която цитира без да осъзнава, че цитира? Дали Хабермас от своя страна не вижда Декана като мушица? Дали Хабермас не е мушица в очите на Стоян Михайлов?

– Най-големият ни ужас като рефлексиращи модерни философи е да не би съзнанието ни да ни върти номера без сами да го разберем. – Мария беше седнала до Бруно, без той да усети и думите й го сепнаха. – Да се окаже, че мислим през някакви парадигми, структури, ценности, които не осъзнаваме. Затова толкова много се кефим, когато успеем да открием скритите предпоставки, които предструктурират някаква теза, преди изразителят й сам да я е изрекъл. Но това е безкрайно.

– Да. – Бруно се почувства ядосан, че тя е отгатнала за какво си мисли и затова контраатакува веднага като я категоризира. – „некласическа представа за научна рационалност”[i].  

Мария разбра тутакси какво прави Бруно. Само се изсмя и се отдалечи по посак на компанията в задната част на автобуса. Бруно я мразеше. Искаше му се да й зашлеви шамар по лицето, така че бузата и да почервенее и в очите й да се появят сълзи. Да я стисне за гушата и да я разтресе. Да я прегърне и смачка в прегръдката си. Да я събори на пода. Да разкъса ризата, така че копчетата да се разхвърчат из цялата стая. Да впие устните си в нейните, да ги хапе, целува, смуче, мачка, ближе. Да скубе косата й. Да напъха носа си и да я вдишва яростно. Тя да пищи от удоволствие и да забие ноктите си във врата му. Да го драска по гърба, по гърдите. Да го стисне силно между бедрата си. Да го обърне на пода и така да го възседне, че да му секне дъхът. Обичаше я! Не можеше да я понася повече! Мразеше я! Не издържаше…

 

Спряха за кратко да си починат в едно заведение край пътя. Едно семейство български турци ги чуха, че си говорят на български и ги помолиха да ги снимат с фотоапарата им. Бяха някъде от провинцията, защото говореха на меко. Караха стар бял Опел Кадет. Бруно видя, че номерът е български, но не успя да разбере буквите отпред кой град обозначават. Мъжът на около трийсет и пет, но състарен от работа на открито. Жена му също беше на тази възраст – напълняла от ражданията, без грим, уморена от дългото пътуване в кола без климатик. Усещаше се лекичък дъх на стара пот. Имаха две деца – момчето на около петнайсет, а момичето сигурно на дванайсет, макар че беше високо, колкото баткото. Някак не бяха на мястото си и Бруно се почувства много терсене. Дали защото бяха бедни? Сигурно са събирали няколко години пари, за да си позволят екскурзия до Турция. Снимаха със стар апарат с лента, каквито вече никой не ползваше още тогава. Облечени с най-хубавите си дрехи, които тук изглеждаха демоде, втора ръка, едва ли не работни. Не се вписваха в тази среда на небрежни туристи, дошли да пилеят време и пари. Децата усещаха интуитивно, че не са на подходящото място и се срамуваха тайничко. Бащата се опитваше да изглежда весел. Не се получаваше. Май се бяха крали с майката в колата. Сигурно тя се е примолила да си се връщат в България, а той й се е сопнал, че повече никъде няма да ги води. Бруно усети как иска да се отдалечи от тях, за да не се излага пред останалите от групата. Май се почувства най-зле, когато видя, че не си купуват нищо от заведенията, а извадиха сандвичи от колата, прилежно завити в салфетки и прибрани в найлонови торбички. Опелът им се набиваше на очи отдалече на този магистрален паркинг, пълен с лъскави автомобили от цял свят. Бруно се чудеше къде отиват, какво ще видят, какво ще разберат. Досрамя го, че Декана го изпрати да участва в тази програма за културен обмен. Тези клети хорица сами бяха изкарали парите си с труд, за да дойдат тука, а Бруно и Мария се надуваха в престижна международна компания в луксозен автобус с всички екстри. Паразитираха на гърба на европейските данъкоплатци. Бруно видя, че момиченцето го гледа през стъклото на Опела. Той я погледна и тя сведе поглед. Сигурно у нас се чувства като чужденка, защото е „туркиня”, а тука е чужденка, защото не е… Виновен ли е този баща, че в опита си да осигури добро преживяване за децата си, им е натресъл само скрит срам, унижение, комплекси, дискомфорт? На Бруно му се повръщаше. Това момиче зад стъклото има ли някакви шансове срещу който и да е от тяхната група за културен и образователен младежки обмен? Има ли някакви, дори и минимални шансове, някога сама да попадна в подобна група? Дори и да попадне, няма ли това само още повече да я потисне и комплексира? Дали се е родила по-глупава, по-мързелива, по-грозна или по-страхлива от тях? Най-вероятно.  

 

 

***

Постепенно Бруно престана да мрънка на Декана, че проектът се е провалил, защото не са успели изобщо да разберат какво мислят офицерите всъщност. След първите пътувания, повече изобщо не мръднаха от София. Мария си беше направила цяла система за отчитане на фиктивни командировки. По документи проектът им беше напълно изряден и донорите дори май го обявиха за най-успешен проект на годината. Понеже студентите нямаха повече работа, защото се „пътуваше” и се „провеждаше” изследване само на хартия, Дакана и доцентите ги ползваха за други техни неща, като ровен из библиотеката, събиране на архиви, преводи и т.н., за да им зачетат все пак участие в практиката на Декана и да получат по 10 кредита. Декана имаше невероятната способност да представя и най-големия провал като успех, да мотивира студентите и да отваря пред тях перспективи за блестяща бъдеща професионална реализация. Всички участници, освен Бруно, изглежда си бяха повярвали, че вършат много полезна и важна работа за обществото. Акциите им особено се вдигнаха, когато ги поканиха на съвместна пресконференция с министъра на отбраната, където Декана и доцентите представиха резултатите от проекта. Потопиха се за миг в казана от слава и им хареса. В залата присъстваха журналисти, които бяха виждали само от екраните на телевизорите и по снимки из ежедневниците. Мария посрещаше гостите на входа на залата и им раздаваше прес-съобщения. Така имаше възможност да размени по две думи с разни медийни светила. Държеше се небрежно, но Бруно вече я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че й се иска този миг да продължи вечно. Започнаха представянето точно в уречения час. Настъпи тишана. Докато говорителите излагаха тезите си, всички слушаха съсредоточено и си водеха бележки. Само телевизионните оператори и фоторепортерите от вереме на време се преместваха, клякаха, лягаха на пода. Вечерта се видяха по новините, а на сутринта снимките им бяха във всички национални всекидневници. Ой, на баба момчето. Пу-пу…

 

Междувременно Декана беше регистрирал една от организациите си като ЦПО – център за професионално обучение. Така, на базата на „безспорните успехи и широкия медиен отзвук” на проекта за ресоциализацията на военните, бяха спечелили още един голям проект по програма Развитие на човешките ресурси[ii]. Едната организация на Декана (където името му се появяваше открито) беше водеща, а ЦПО беше партньор. Основен неформален консултант по този проект беше някой си Рачо – приятел на Декана, който работеше като старши експерт в Агенцията по заетостта. Навремето си този Рачо искал да защити докторат в катедрата по социална психология, но дисертацията му била толкова слаба, че нямало как да мине дори и в тази катедра, която в онези години не беше известна с високите си критерии за качество на академичния продукт. Тогава Декана сменил заглавието, нанесъл някакви дребни поправки и Рачо станал доктор по нова и най-нова философия.

Бруно и Мария заедно подготвяха документите за кандидатстване по програмата – от съдебните решения до самата апликационна форма. Стана ясно, че изобщо не е важно какво пише на сайта на министерството и какви са официалните изисквания, обявени в разни наръчници и брошури, които се раздаваха безплатно по време на събитията, организирани в рамките на информационната кампания. Беше важно какво ще рече Рачо. Това беше железният аргумент на Мария, когато спореха и Бруно упорито настояваше, че има такива и онакива изисквания, приоритети, допустими дейности и целеви групи. Мария просто казваше: „Звънях на Рачо и той така рече”. Рачо рече, че това са целевите групи. Рачо рече толкова да пишем като хонорари. Рачо рече там да проведем обученията. Рачо рече… Повечето от речите на Рачо бяха абсолютно безсмислени според Бруно, защото оскъпяваха проекта, увеличаваха административните разходи и – най-важното – изобщо не допринасяха за повишаване квалификацията на целевите групи. Когато спорът се закучеше съвсем и трябаше да прибягнат до арбитражната намеса на Декана, той просто казваше: „каквото Рачо рече – той е експерт, той разбира”. И Бруно се отказа да се бори с ветрените мелници. Беше убеден, че този проект, така написан, ще мине точно никога.

Но проектът мина. След като научи радостната новина от Мария, още три седмици преди да са обявени официалните резултати от конкурса, Бруно мина през офиса на Сизиф, за да се похвали на Джордано, че вече и в неговата биография има няколко проекта. Джордано ходеше напоследък редовно при Сизиф с един диктофон, за да записва неговите житейски професионално-биографични и емоционално незрели истории. Сизиф искаше Джордано да опише преживяванията му в книга, която да разкрие на света простотиите, които са ставали, продължават да стават и ще стават у нас. Бруно ги убеждаваше, че подобно начинание е напълно безсмислено, защото няма кой да се трогне, като научи, че в някаква малка източноевропейска държава има корупция. Това е като да кажеш „мяу”.

– Няма кой да го чете, копеле. Ние тука живеем живот втора ръка. Няма на кого да е интересно. Тука всичко е втора ръка – излезли от употреба мисли, мечти, ценности и идеали. Няма нищо автентично. Политиците ни преписват от чужди тетрадки. Интелектуалците ни ползват идеи под наем, с които да се явят на официалния коктейл след представлението. Бизнесът ни е втора ръка. Журналистите и рекламаджиите щракат по чужди канали, за да забършат някоя „нова” идея, която аборигените тука още не сме виждали. Учените си изкарват доцентурите и професурите, работейки като малко по-подготвени преводачи на специализирана литература – компилират от други изследвания, за да стигнат до заключението, че тука не е така. Всичко е втора ръка. По-лошо дори – всичко е втори крак, втори нос и втори задник – гнусно е даже да го пипаш.

Джордано не мислеше така: 

– Трябва всички да са наясно как става корупцията у нас, майна, за да могат да се борят срещу нея.

– Копеле, на кого го казваш това? Това си е така откакто свят светува! Корумпирани чиновници, корумпирани владетели, корумпирана свещеници. Тука няма нищо ново. Днес у нас всеки втори пише някакви книги. Не ви ли прави впечатление? Всеки иска да съобщи нещо на света. Но почти нищо от написаното не става за четене! Това са все баналности. Защо хората пишат? Просто защото сме толкова отчуждени едни от други, че няма с кого да споделим елементарни мисли и затова хленчим, че никой не ни разбира. Това е като да си сложиш скапаната рисунка в скъпа рамка, за да изглежда, че си нарисувал нещо читаво. Така е и да си издадеш тъпите мисли в лъскава корица, белким сам си ги харесаш… – Бруно искаше той да напише книгата на Сизиф, а не Джордано. Сизиф обаче отказваше. Винаги с различни аргументи. Затова сега, за да се покаже пред приятелите си по-чувствителе, жалостив, сантиментален, Бруно разказа за екскурзията в Турция и за онова семейство със стария Опел Кадет. Те го изслушаха, опитвайки се да прикрият досадата си, но без да влагат много старание в това. Бруно се засегна, но не искаше да им го показва.

– Майна, ние не можем да сме приятели! – Джордано изведнъж сам смени темата. Бруно и Сизиф очакваха да продължи. – Ние сме много различни. Приятелите трябва да споделят общи интереси, да са на едно ниво в социалната йерархия. Ние сме толкова различни.

– Няма лошо, така се допълваме! – Бруно наистина не виждаше проблем.

– Има, защото, ако се допълваме, това не е приятелство, а е възползване. Това е икономически изгодно – в смисъл на всякакви капитали, които обменяме – социални, кулутрни, финансови. Не се интересуваме един от друг, а от взаимната си употреба. Да не кажа злоупотреба.

– Винаги е така, неизбежно е! – Бруно просто поддържаше разговора.

– Хакер, ти, майна, защо си с нас?

– Защото Сизиф ще ми даде да покарам Поршето, а ти ме включваш в разни проекти и изкарвам по некой кинт.

– Не, честно ми каже. – Джордано гледаше сериозно, но Бруно продължи да се лигави: 

– Защото Сизиф е такъв депресар, че на неговия фон аз изглеждам оптимист, а ти си ми нещо като пилотиращ автомобил в живота – карам след тебе и избягвам дупките, в които ти пропадаш. Например женене, деца, работа…

– Дали не сме в една много изгодна симбиоза? – Джордано очевидно въртеше друга идея в главата си. – Така ние взаимно се допълваме, разчитаме един на друг, но по този начин нямаме никакъв сериозен стимул да развиваме качествата, които ни липсват и компенсираме чрез останалите.

Бруно не се включи в размислите на Джордано, но на път за вкъщи се замисли за това, че повечето младежи, с които се запозна на семинара в Турция бяха адски амбициозни. Момичето от Йемен дори разказа как на дванайсет години е седнала пред белия лист, описала е качествата, които притежава от едната страна и това, което иска да бъде – срещу тях. Направила е и списък с подходящи за новата й идентичност приятелки. След това е скъсала с всички неподходящи и бавно, упорито и систематично е започнала да развива качествата си. Кое ни кара да се харесваме едни, а не други? Кое ни кара да искаме това, което искаме? Не е зле да имаш хубаво и здраво тяло, но защо искаме да имаме хубави тела? Защо искаме да знаем английски, японски и френски? Да се возим в мерцедеси и ферарита? Да ходим на почивка на островче в Тихия океан? Декана често казваше, че за да максимализираш ефекта от един проект, трябва да минимизираш очакванията. Тази логика приложима ли е и в живота? Да искаш малки неща, за да си доволен от това, което получаваш… Ако формулата на щастието е резултати, разделени на очаквания, то просто трябва да намаляваш систематично сумата в знаменателя на уравнението. Сигурно затова Бруно е толкова нещастен, защото ламти за много. Take it easy, man! Сети се, че трябва да се запише през лятото на опреснителен курс по английски. На миналия курс имаше много готина мацка с баща кубинец и майка българка. Адски сладка. Мургавелка. Но имаше стрии отстрани на талията, които се виждаха, когато хвана по-тъмен тен. Сети се как в училище не знаеше какво са стрии и какво е целулит и Филип го открехна, като оглеждаха краката на момичетата на двора в голямото междучасие. Филип наблюдаваше внимателно обектите и правеше коментарите, без да променя изражението на луничкавото си лице. Беше червенокос, като онзи юнак, дето играеше „най-чувствителния мъж на света” и се разреваваше при всеки поглед към залеза. Когато се роди като „чувствителен”, ревеше. Когато се роди като баскетболна звезда, беше тъп и с малко пишле. Каквото и да си пожелаеше, все беше нещастен. Благо филмче. Дали и той може така да си избере къде и какъв да се роди? Дали знаем какво искаме? Стоп! Бруно се запита защо мисли за този филм. Откъде му хрумна? Сети се за червенокосия, после за Филип, за стриите, за мулатката, за английския, за щастието. Защо така вървят асоциациите му? Защо така тик-така съзнанието му? Защо се сети от щастието за английски, а не за друго? Сигурно, защото не мисли, че може да има щастие в България. Защо там се сети за мулатката? В курса имаше още десет човека. Искаше ли да спи с нея? Едва ли. По-скоро защото за баща й идването в България е било спасение, скок, кариера. Някой може да възприема тая страна като добро място… Какво да прави с мислите си? Непрекъснато се разпиляват като мъниста от скъсан гердан… сигурно в Йемен още на дванайсет си наясно какви качества до какви резултати водят. Тогава е просто въпрос на воля. У нас не си. Никога не знаеш. Дори и да си направиш списък, задължително някой ще ти пречи да постигнеш целите си. Ей така, просто, за да ти е гадно. Като в казармата – трябва да се научиш на абстрактно деене. Сети се за Асен, офицера от Търново, който повтаряше „не са те курви, ние сме”. Защото проститутките знаят какво искат и как да го постигнат. Или поне вярват в това. Ние не знаем. И не вярваме. Затова изпитваме естетическа наслада да разваляме играчките на другарчетата си. Още от детската градина. Ей така, за да им е гадно. Ако са си направили замък от пясък, изритай топката в пясъчника. Ако са построили кула от кубчета, отвори широко вратата, за да стане течение и кулата им да рухне… За да не те боли, за да не ти развалят играта, не прави нищо. В казармата е същото. Колкото повече си „добър войник”, „боец за образец” и изпълняваш с желание воинските си задължения, толкова повече системата трябва да те наказва. Когато спреш да искаш каквото и да било, тогава вече си подходящ! Браво, боец за образец! Така казваше и Иван. Или Асен? Все едно. Беше започнал да мисли за тях като за Иван-Асен.

 

***

Сизиф дотогава не проявяваше абсолютно никакъв интерес към европейските програми и в неговата глава „структурни фондове”, „фондови структури” и „структурни фундаменти” сигурно бяха едно и също нещо[iii]. Затова Бруно беше много изненадан, когато един ден Сизиф го помоли да дойде заедно с Джордано на среща в неговия офис с Некъв политолог, за да говорят за възможностите фирмата на Сизиф да кандидатства с проект по програма Конкурентоспособност към икономическото министерство. Бруно се съгласи по три причини. Първо, защото за първи път от няколко месеца насам Сизиф проявяваше инициатива. Второ, защото искаше да сравни опита си от работата с Декана с опита на други хора, които също се занимават с работа по проекти. Трето, защото… Защото… Не си спомня, но е сигурен, че имаше и трето. Не е важно. Защо започна да забравя толкова?  

– Хакер, искам ти само да слушаш и да не се обаждаш много-много. След срещата с Некъв политолог, ще обсъдим какви са ни впечатленията. – Бруно не можеше да проумее защо Сизиф имаше по-голяма доверие на Джордано, а не на него.

Некъв политолог дойде точно навреме. Просто разцепи секундата на две. Бруно си помисли, че той е от хората, които винаги пристигат половин час по-рано, за да не закъснеят. После обикалят квартала, разглеждат книгите по сергиите и си трият старите есемеси от телефоните, за да убият времето. Беше малко по-възрастен от него, май на възрастта на Сизиф. Беше облечен като типичен западноевропейски университетски преподавател, който получава тлъста заплата, но заради левите си убеждения не си купува Беемеве, а Волво, не живее в собствено жилище, а под наем, не сяда на скъпите места в операта, а чака намаление на билетите или спонсорирани концерти. В смисъл, беше облечен с кафяво сако от фино кадифе, скъпа риза, която не иска много гладене и дънки, които струваха сигурно три нормални костюма в едно с комплект подходящи вратовръзки. Бруно не можеше да понася такива лицемерни хора, които губеха три пъти повече време, за да изглеждат „небрежно елегантни”, отколкото би загубило едно откровено конте. Още повече, че този тип западноевропейски професори наистина карат Волво, по-скъпо от доста прилично Беемве и плащат наем, който надхвърля двойно вноската на кредит за жилище. Когато влезе в кабинета на Сизиф, политологът метна чантата си на земята и се ръкува с всеки един от тях поотделно с отработен жест на школуван политик – протягаше първо дясната си ръка, стискаше точно толкова, колкото да позволи умишлено на другия да го доминира; после протягаше и другата си ръка, за да направи „ръкавица”. Гледаше ги право в очите, сякаш наистина означават нещо за него. „Приятно ми е”, „здравейте, аз съм Некъв политолог”, „не сме ли се виждали и преди…”. Бруно си помисли, че наистина го е виждал някъде. Може просто да му прилича на някой друг. Тези копелета бяха все еднакви и затова изглеждаха на всеки непознат, сякаш са едва ли не роднини. Взе да се държи престорено неловко – сякаш се притеснява къде точно да седне, подритна чантата си, която беше оставил на земята, нещо заекна за миг – за да накара Сизиф да влезе в ролята си на домакин. Бруно се издразни, защото сякаш номерата му минаваха пред Сизиф и Джордано. Как може още някой да се връзва на тези евтини витизчийски хватчици! Бруно можеше да се хване на бас, че Некъв политолог сега ще започне да говори някакви общи неща – за времето, паркирането в града, новините по телевизията от тази сутрин. После ще направи някакъв комплимент на Сизиф – на какво добро място му е офисът, колко прецизна е секретарката му, колко добре се вижда от дванайсети етаж. И накрая ще представи програмата така, сякаш е написана точно за Сизиф и Европейският съюз иска да подкрепи точно неговия бизнес. Между другото ще започне да споменава разни специализирани термини, за да разбере Сизиф, колко трудно се работи с тези формуляри и колко противоречиви са изискванията, но той ги познава добре. Затова ще поиска скромен хонорар от поне десет процента от стойността на проекта за изписването и изготвянето на документацията – пет процента предварително и пет, след като проектът бъде спечелен. Това са фиксирани суми, които шефът на фирмата му е определил. Той няма как да ги промени, но на фона на други консултантски организации, изобщо не е скъпо, пък качеството при тях ще е на много високо ниво. Откакто работеше с Декана, Бруно беше виждал десетки такива професионални драскачи на проекти, които работят на конвейер и печелят заради имиджа си, а не заради съдържанието. Декана поне беше философ. Тоя сигурно не знаеше, че има дебат между Фуко и Хабермас[iv]. Камо ли да вземе страна в този дебат и да разбере парадигмалните различия между двамата. Бруно вече си го представяше как всеки момент ще започне да споменава икономическия министър или някой от ресорните министри по малки имена, за да убеди напълно Сизиф колко навътре е той в бизнеса и че ще има кой да удари едно рамо, ако нещо нещата се объркат…

– Имате страхотна гледка от тука. Само заради тази гледка си заслужава човек да наеме такъв офис. В сутрешния блок на телевизията имаше репортаж как атмосферата в офиса влияе на производителността на труда. – Като чу това, Бруно просто реши да се изключи от разговора. Откъде Сизиф успя да намери Некъв политолог и как все тези копеленца се навират навсякъде? Сизиф се ухили на комплимента като пълна ряпа. Това момче изобщо май забрави, че ще се самоубива тези дни…

Бруно почти не слушаше разговора, който вървеше плътно по неговата прогноза. Гледаше внимателно лицата на хората. Следеше жестовете ми. Точно така, както правеше на първата среща с Декана и доцентите, когато обсъждаха бюджета на военния проект. Но вече беше развил сетивата си. Вече не се страхуваше, че не разбира нищо. Подобни срещи трябва да се записват с видео камери и да се анализират след това без звук. Бруно просто виждаше как Некъв политолог се ражда преди трийсетина години като трето дете в номенклатурно семейство, което има апартамент на централния столичен булевард „Витоша”. Явно беше от онези хора, които са свикнали от малки известни личности да ги дундуркат на коленете си, да идват в неделя на обяд в къщата им, да ги канят от време на време за уикенда във вилите си. Вероятно дядо му е бил „активен борец” против фашизма и капитализма; изтъкнат член на партията-закрилница; вероятно е успял да си съчини и минало на нещо като партизанин или поне доверен ятак. Сигурно Некъв политолог е бил пратен в детска градина с изучаване на западен език. Първото му пътуване на екскурзия в Лондон вероятно е било още тогава. След това е започнал да ходи на училище в Париж, защото така се е случило, че баща му точно тогава бил преместен на работа във външнотърговско предприятие, което купува транспортни кораби от Франция. Завършил е гимназия в Щатите, а първото си висше образование е придобил в Свободния университет в Берлин. Най-вероятно му тече трудов стаж в някоя от фирмите на татко му още от момента, в който е станал на осемнайсет. Баща му вероятно е от кредитните милионери, които ограбиха народа с мълчаливата протекция на премиера Жан Виденов. Вероятно е теглил кредити от приятелски банки, ипотекирайки апартамента им на бул. „Витоша”. Върнал е парите след хиперинфлацията, спретната от правителството и така е успял да си осигури оборотен капитал, за да внася от Русия релси, които да продава на държавата след нагласен конкурс за обществена поръчка. В биографията си синчето има няколко престижни компании, за които е работил като консултант. Но сега татето е усетил, че идва далавера с усвояването на европейските средства у нас и си е прибрал момчето да натрупа опит и да изкара сам някой лев. Бруно си помисли, че Некъв политолог сигурно вече е женен за най-голямата дъщеря на най-добрия бизнес-партньор на баща му. Те са се знаели още от деца. Заедно са ходили да почиват с родителите си по морските и планинските курорти. Заедно са ги пращали на екскурзии и на летни училища в чужбина. И двамата са имали по две-три гаджета преди да тръгнат заедно, но само за да се убедят, че са родени един за друг. Сигурно се е случило, когато са се оказали в един и същи университет в Хайделберг. Сега тя работи за местния клон на някоя голяма международна компания, където е назначена след ходатайството на бащата на Некъв политолог. Имат дъщеря, за която се грижи бавачка-франкофонка. И двамата карат служебни автомобили с автоматични скорости и разход на гориво, който не им известен. Изневерява на жена си с разни младички стажантки от специалност психология, които идват във фирмата му, за да организират работата на отдел „управление на човешките ресурси” и които води на изнесени обучения във Велинград и Трявна. Бруно си помисли, че никога няма да има шанс да се състезава с Некъв политолог. Че той е от котилото на богаташчетата, които владееха, владеят и ще владеят държавата. Та Бруно може да е щастлив, че се познава с него, че му има визитната картичка и номера на мобилния телефон в апарата си. След няколко години Некъв политолог щеше да се премести да живее в някой от оградените квартали по южните склонове на Стара планина, където има денонощна охрана, вътрешни басейни и кортове за тенис, подземни гаражи и детска градина. Ще е наследил акциите на баща си. Ще се гордее пред децата си, а по-късно и пред внуците и правнуците си как лично е допринесъл за пълноценното присъединяване на страната към Европейския съюз чрез успешната реализация на проекти по структурните фондове. По същия начин, по който баща му се гордее днес с номенклатурното си минало, защото е допринесъл за модернизацията на българския търговски флот, закупувайки на безумно висока цена транспортни кораби от Франция, след основен ремонт и с шест месеца гаранция. Нито Некъв политолог, нито баща му някога ще споменават комисионните, които получават от парите на данъкоплатците… Завиждаше ли му Бруно? Чувстваше се безсилен. Слаб. Гневен. Направо яростен. Сто про Некъв политолог говори винаги безкрайно любезно. Много е възпитан и деликатен. Не прекалява с нищо. Живее умерено. Следи най-новите неща, които излизат на книжния пазар в Англия и Германия. Вярва, че източноевропейците страдаме от автоагресия и трябва да се научим на търпение и да ценим това, което имаме. Ако го питат, ще настоява абсолютно искрено, че няма никаква корупция при управлението на европейските фондове – има само слухове, които идват от скептиците…

– Прощавайте, аз трябва да тръгвам вече. Радвам се, че се запознахме. Сизиф ще ми разкаже после какво сте се договорили. Довиждане! – Бруно се изнесе и ги остави да си се договарят.

***

Бруно установи, че колкото повече е натоварен с разни текущи задачи, толкова по-малко страда от мислите си. Затова със страст се захвана с новия проект на Декана. Искаше този път да се докаже сам на себе си. Щеше да стане подреден, прецизен, систематичен. Щеше да вложи цялата си амбиция точно в този проект. Да докаже на всички, че и у нас може да се работи почтено и да се постигнат реални резултати, а не да се фалшифицират отчети (Декана се беше пошегувал, че експертите, проверяващи проекта за ресоциализация на военните, са вложили във „фалшифицирам” Попъровия смисъл на думата[v]). Но скоро ентусиазмът му катастрофира в скучната, прозаична, стара, нафталинена и похлъцкваща от време на време реалност.

Първата част от този голям едногодишен проект се състоеше от предварителни изследвания, които те изобщо не проведоха. Просто копираха и преместиха докладите и интервютата от предишния проект. Така за няколко часа, с няколко прости бутона от клавиатурата и смяна на бланките и датите, успяха да отчетат заплати, наеми, режийни, командировки и канцеларски материали за четири месеца. Нямаше как да ги засекат, защото липсваше обща база данни и обмен на информация между различните донорски организации.

Проектът предвиждаше и провеждане на дванайсет тридневни обучения за развитие на професионалните компетентности и личностните качества на бенефициентите. Понеже Бруно отговаряше за времевия график и обученията, в продължение на няколко месеца едва не получи инфаркт, защото Декана непрекъснато отлагаше започването на семинарите, а времето на проекта изтичаше с все по-висока скорост. Бруно изобщо не виждаше как ще сколасат да се вместят с толкова много дейности в оставащите срокове. Ако продължаваха така, през последния месец денонощията трябваше да са от по 36 часа, през които да се работи без прекъсване… Но най-накрая Декана бодро обяви датата на първото изнесено обучение, което щеше да се проведе в провинцията – в един от хотелите на съпруга на социалния министър, г-жа Стаматова, защото Рачо рекъл, че така е най-правилно и там има най-адекватни условия за подобни семинари – „всякакви фасилитис има, само като за европейски програми”, по думите на самия Рачо. Бруно беше вече проучил предлагането на пазара и уговорил доста по-изгодни оферти – на три пъти по-ниски цени, без доплащане за компютри, интернет, прожектори, мултимедия, – но отказа да спори с Рече-Рачовците, защото се опасяваше, че обученията изобщо няма да започнат. Декана междувременно беше обявил нова ужким-практика за студенти. Запълниха екипа със свежи мръвки, само Бруно и Мария бяха останали от миналия екип. По повод на практиката успяха да вземат университетския бус, който ги побра всичките, барабар с оборудването, защото в този хотел на сем. Стаматови нямаше половината от необходимите за обученията такъми. Очевидно Рачо имаше друга концепция за „фасилитис”. Докато пътуваха по магистралата, слушаха по програма „Хоризонт” на националното радио Некъв политолог, който обясняваше, че парите от структурните фондове у нас захранвали корупцията и водели до рефеодализация. Бруно първо позна гласа, а после се заслуша в тезата. Лицемерно тарикатче!

Бруно обичаше да се вози най-отпред, зад или до водача. Сега гледаше шофьора на университетския бус и не можеше да не го сравни с шофьора на автобуса, с който пътуваха из Турция по програмата за културен обмен. Нашенецът беше много по-барчест. Носеше ланец на врата си. Дебела гривна. Беше по анцунг. Турчинът тогава беше с униформа, гладко избръснат, напарфюмиран. Нашенецът пушеше, без изобщо да се съобразява с пътниците. Турчинът успяваше да размени по някоя закачка на английски и на немски. Шофьорът на буса караше нагло. Засичаше колите, които се опитваха да го изпреварят, оставаше повече в насрещната лента и принуждаваше водачите да намаляват скоростта; на магистралата не се прибираше обратно и така принуждаваше по-изнервените шофьори да го изпреварват отдясно. И най-вероятно точно такива почтени гласоподаватели, като този див университетски драйвър, са сред първите, които в онези времена се подписваха под националистическите призиви за блокиране влизането на Турция в евросъюза, присъединяване на Македония и обособяване на строго охранявани гета за циганите…

Хотелът беше наистина луксозен – много по-класен от хотелите, в които Бруно беше свикнал да отсяда в своя скромен опит на пионер в усвояването на европейски средства по разни проекти. Декана щедро беше разпоредил всеки от екипа и от участниците в обученията да се настани в самостоятелна стая. Имаше климатици, кабелна телевизия, безжичен интернет. Освен това имаше басейн и зала за фитнес, които се ползваха без доплащане. За сауната, масажа и солариума се плащаше, но цените бяха прилични. Леглата бяха огромни и удобни. Всичко миришеше на новичко. Днес вече, четири петилетки след тази история, от този хотел е останало едно вехто провинциално санаториумче, в което пращат чат-пат дечица от разни сиропиталища, които страдат от белодробни заболявания – изкарали са наскоро бронхиолит или имат алергични пристъпи. Но тогава си отговаряше на най-приличните стандарти за лукс и там се извъртяха сума обучения, конференции и симпозиуми, финансирани по оперативните програми. Когато пристигнаха, Бруно само съжали, че не си бе взел бански, за да поплува в басейна, но си напълни ваната и се накисна вътре. Дали Мария ще плува? Усети топлина в слабините.

Бяха пристигнали умишлено един ден по-рано, за да огледат залите, подготвят информационните материали и презентациите, сглобят техниката. Очакваше се участниците и лекторите да започнат да пристигат едва на следващата сутрин. Обученията трябваше да започнат след обяда, който по програма беше определен за 13 ч. и включваше шведска маса (по фактура трябваше да пише „кетъринг”, защото Рачо беше рекъл, че „шведска маса” не е допустим разход, а „кетъринг” е[vi]) с всякакви деликатеси. Алкохолът също не беше допустим разход. Затова имаха кодова система – ракиите се отчитаха като торти гараш, водките като баклава, а уискито като еклери. Когато след семинара Бруно събра фактурите, си помисли, че ако медицинско лице види тези фактури, ще реши, че всички участници са под угрозата да хванат захарна болест – първоначално се поръчваха големи гараш и еклери, а към края на вечерта бяха си поръчвали по цели „тави” от „десертите”.  

Още към пет следобед Бруно и Мария бяха успели да подредят залите за семинарите, да подредят папките с материалите за участниците и да сглобят техниката, която си носеха от университета – озвучителната уредба, мултимедията, компютрите. Когато свършиха с това, им оставаха още два часа до вечеря и Бруно предложи да се разходят до града или из алеите на парка зад хотела. Мария само се качи до стаята си, за да си вземе горна дреха, защото вече подухваше. Бруно я чакаше във фоайето. Видя, че Декана говори в лоби-бара с двама непознати мъже в тъмни, елегантни костюми. Нещо им обясняваше разпалено, а те пушеха и пиеха нещо жълто с лед. Бяха с гръб към Бруно, но той по едно време свари да зърне лицата им в огледалото зад бармана и разпозна двама депутати от управляващата партия. Декана имаше контакти, не може да му се отрече. Вратата на асансьора се отвори безшумно и отвътре изплува Мария. „Прелестна е”, помисли Бруно, „сигурно преди е била Нифертити”… Пак му се дощя да я сгази с валяк.

Мария беше в добро настроение както никога досега, когато са били заедно. Смееше се и му влизаше в шегите. Отидоха до градския пазара. „Разтури пазар” – продавачите вече прибираха сергиите си. Бруно се престори на чужденец, който не разбира български. Появиха се зяпачи. Бруно ходеше от сергия на сергия, зяпаше стоките, пипаше ги, душеше ги, почукваше с пръст и се съссредоточаваше върху звука.

Млада циганка продаваше брадвички. Бруно каза, че иска да си купи брадвичка, за да разсече Декана. Мария преведе, че той търси брадвичка за вилата на дядо си. Циганката каза, че е „разтури пазар” и ще му продаде брадвичката с отстъпка. Бруно каза, че иска голяма и тъпа брадва, за да не успее да убие Декана с един удар и той да страда дълго. Мария преведе, че иска да си купи безопасна брадва, защото е много вързан в ръцете и лесно ще се нарани. Циганката каза, че брадвите са много удобни, много качествени и ще му служат дълги години. Бруно каза, че не иска да живее дълги години, а да умре час по скоро по легитимен и героичен начин, например на барикадата, бранейки Свободата. Мария преведе, че купувачът е болен от страхова невроза, защото като дете гледал по Картун нетуърк как Бен Тен разрязва с обикновен домакински нож една планета на четири абсолютно равни части. Затова не му позволяват да се доближава до режещи предмети и мисли. Циганката кимна объркано.

Отминаха нататък. Бруно се лепна за друга сергия. Започна да се пазари да си купи кожен колан от една възрастна циганка. Мария превеждаше. Циганката му продаваше един колан за 5 лева, а два за – 8. Бруно искаше да си купи един за 4 лв. Циганката не се съгласяваше. Бруно каза, че или няма да вземе нищо, или ще вземе един за 4. Циганката му премери колана, нагря го със запалката, за да покаже, че е истинска кожа. Искаше да продаде и на Мария кожено портмоне, ръкавици и калъф за очила. Бруно си настояваше за колана за 4 лв. Циганката му предложи един за 5 лв. и, като бонус, да му гледа на ръка. Бруно се съгласи на два за 8 лв. плюс гледане на ръка.

– Тя те обича – каза му циганката. – Сега от тебе зависи, дали ще я вземеш. – После изведнъж сянка падна на лицето й. Тя не каза нищо. Върна си му парите. Даде му единия колан, който той си беше харесал и каза, че му е подарък. Беше разтревожена, гледаше го право в очите и започна чевръсто да си прибира стоката от сергията. Бруно й каза, че е светица, че е много високо и той никога няма да я стигне. Мария преведе, че народът на Африка, откъдето идвал Бруно, ще е признателен за този подарък и той винаги ще помни със светлина в душата си народа на България, който бил така сърдечен и гостоприемен…   

Час по-късно Бруно и Мария се разхождаха из алеите при хотела. Бяха забравили за смешната циганка с коланите. Почти нямаше други хора наоколо. Слънцето залязваше. Въздухът беше тежък, здрав, сочен. На филия да го мажеш.

– Ще загубя студентски права – Мария беше станала сериозна, но каза това с нейното извънземно спокойствие. Бруно се закова на място и я погледна недоумяващ. – Имам четири невзети изпита този семестър и не мога да презапиша годината условно[vii].

– Ама какво се е случило? – Бруно не разбираше, защото Мария беше много по-умна от повечето студенти в университета. Доколкото той знаеше, тя беше отличничка. Имаше всички предпоставки да стане един добър философ.

– Нали виждаш – от девет месеца работя само по тези проекти. Изобщо не ми остава време да ходя на лекции и упражнения. Помолих Декана малко да ми намали ангажиментите, но той настояваше, че това е много важно, че само аз мога да го свърша и че следването никъде няма да избяга.

– Толкова ли е зле положението? Не можеш ли да си вземеш изпитите?

– Два предмета със сигурност няма да взема, защото не издържах предварителните тестове. От други два просто нищо не разбирам и няма смисъл и да опитвам изобщо. А и не е честно, защото наистина не съм стъпвала на лекции и упражнения – винаги съвпадаха с нещо по проекта. 

– Какво ще правиш? При кои са? Искаш ли да ти помогна? – Бруно наистина този път се разтревожи за Мария.

– Не-не, не искам. И Декана ми предложи да говори с преподавателите, но не зная дали ще стане така. Ако можех само да запиша условно, догодина щях да си взема всичко, защото аз, ако ходя, няма да имам никакъв проблем. Но наистина не са ми виждали очите… Но не мога да запиша условно с четири невзети изпита. Трябва да направя нещо. Готова съм на всичко! Разбираш ли? Не искам да губя студентски права. Каквото и да стане, ще умра, но никога повече няма да се върна в Разлог. Никога повече. За нищо на света! – Бруно никога не беше виждал Мария такава. Уплаши се от нейната решителност. Не подозираше, че има такива черти на характера.

– Какво му е на Разлог? Всичко ви е наблизо. Кеф ти Банско, кеф ти Добринище!

– Не си живял, не знаеш! Ще умра, но няма да се върна… – Мария го каза съвсем спокойно и така звучеше още по-решително.

– Я стига! – Бруно искаше да е хаплив. – В нашия университет всичко може. Само трябва да разбереш кого точно трябва да изчукаш. – Стана му гадно от това, което каза.

Алеите бяха поддържани отлично. Освен типичните за местността дървета, бяха докарали и засадили различни мънички декоративни дървчета, които придаваха особен чар на мястото. Имаше една маслина, която беше с толкова развита коренна система и толкова плеплетени и усукани клони, че Бруно помисли, че е на 962 години. Две млади сърнички се разхождаха свободно из охранявания парк. Слънцето все още не беше се скрило напълно, но пуснаха осветлението в езерцето – лампите бяха на дъното и осветяваха водните линии отдолу. Приличаше на свърталище на диви-самодиви. 

Бруно продължи:

– Господи, струваше ли си това цялото усилие за тези проекти? –Отдавна си мислеше, че щеше да е по-добре, ако изобщо не се беше захващал.

– Ами то е трупане на опит, важно е за биографията ти. Установяваш контакти. А и наистина правиш нещо обществено полезно.

– Глупости! – Бруно не можеше да се сдържи. – Нищо обществено полезно не правим. Усвояваме едни пари и това е. Нито направихме изследвания както трябва, нито имаше истинска студентска практика, нито целевите групи имат някаква полза от нас. Само Рече-Рачо и Стаматова имат далавера от тези глупости.

– Знаеш ли, че Декана плати на Рачо 16 бона за консултантски услуги? На ръка. Без документи, без нищо, защото той е в конфликт на интереси. – Мария го каза като нещо напълно естествено.

– 16? Не мога да повярвам! Аз и ти написахме целия проект и подготвихме цялата документация! – Бруно беше наистина възмутен.

– Рачо казва, че не били всичките за него, а там, по веригата, за да минел проектът.

– Разбираш ли, Мария, защо сме му ние на Декана – за да си разиграва игричките, да си прибира паричките и да си пие уискито с депутатите!

– Ами такава е системата у нас, няма какво да се прави. – Мария мислеше сякаш за друго. – Ако не сме ние, ще е някой друг. А Декана каза, че ако не ги бяхме платили, никога нямаше да мине проектът.

– Ама това си е чиста проба корупция! Е заради такива усвояваме 0,2% от парите по европейските програми! – Бруно беше бесен, че онзи е взел 16 бона, без да си мръдне пръста. Десет проекта по 16 и си е вързал годината за цял живот… А тях ги пращат на екскурзия в Турция! Баста!

– Такава е средата. Какво може да се направи? Другото е да стоиш отстрани и да гледаш, да не правиш нищо. Ние поне можем да имитираме свестни обучения, защото нашите лектори са все доценти и професори от университета. Нашият проект наистина изглежда като истински! Другите и това нямат. Ще скъсат нервите на проверяващите… – Мария явно беше обмислила отдавна отговорите си. 

– Трябва да сезираме прокуратурата! – Бруно го играеше буден гражданин. Но Мария само се изсмя и каза:

– Никога не можеш да докажеш такова нещо – никой няма интерес истината да излезе, разбираш ли…

– Целевите групи имат, защото те са ощетени! Европейските данъкоплатци имат, защото парите им отиват за „тортички гараш” и „еклери” по 50 години отлежали… – Бруно пак се сети за Рачо, който рече, че „кетъринг” било допустимо…

Мария беше мислила и по тази тема:

– Никой няма интерес. На УЛАВ[viii] им е изгодно тук да стават далавери. Защото така ни държат в шах и усвояваме нищожно дребен процент от средства, на които имаме право. Знаеш, че това, което не усвоим, те си го преразпределят вече – връща се обратно точно при най-богатите – германци и франсета. А сега си е яка криза и по-добре да усвояваме по-малко, за да хартиса повече… На министерството също е изгодно да няма правила. Защото, ако би имало правила, биха съществували реални, измерими и проследими критерии за ефективност. И така няма да има от какво да живеят такива като Рачо, които днес бъркат с две ръце (и един крак) в кацата с меда. Направо плуват вътре. А-ха и ще се удавят от лакомия. На Декана също му е изгодно далаверата да продължава колкото е възможно по-дълго, защото без никаква работа, само със счетоводни хватки и връзки, прибира огромни печалби. Ако работиш, ако наистина си реализираш дейностите, ако си спазваш графиците, не можеш да си отчетеш проекта, защото винаги има разминаване между проект и реалност. Неизбижно е. Колкото и да е добро планирането ти, никога не можеш да изпълниш напрактика всичко едно към едно, защото средата се променя, хората се променя, пазарът се променя, цените се променят… Когато отчиташ само фалшиви документи, всичко ти е тип-топ, съвпада до цент и никой не те пипа с пръстче. Разбираш ли, не можеш да заложиш в проекта, че маркерите, например, ти струват евро и пет цента (на базата на три пазарни оферти) и след една година наистина да намериш маркери за толкова – би било случайно съвпадение, защото пазарът се е променил. А тук не става дума само за маркери, макар че администрацията може да ти отрови живота дори и само за това – не може да ги купиш за едно евро, трябва да са за евро и пет, нищо че иначе е по-евтино.

Едната сърничка се приближи към тях. Изобщо не се страхуваше. Протегна си врата напред. Подуши ръката на Бруно. Мария се скри зад него. Сърничката го близна по лицето. Той се изсмя. Муцунката й беше влажна. Погали я по главата. Тя се отърка о панталона му. Отдалечи се нататък.    

– На работодателите и на работниците не им е изгодно системата да е корумпирана, защо нищо няма да научат, няма да са конкурентоспособни, ще загубят пазари, работа, печалба! – Бруно извади от ръкава си последния коз. Вярваше, че тук вече затапи голямата, хубава, сочна уста на Мария.

– Ама те не искат да учат! – Мария се опитваше да звучи професионално и категорично, за да не се изсмее на този аргумент и да засегне Бруно още повече. – Нали си представяш, че за работодателите би било ужасно хората им да отсъстват дванайсет пъти за по три дни от работа! Кой ще тегли влака? „Куче влачи рейс” само в чалгата. Няма вече такива кучета. Някой трябва да хване въжето и да тегли влака по нанагорнището.

– Но нали си повишават квалификацията! Това „отсъствие”, всъщност е инвестиция, която ще им се възвърне… Те не плащат нищо, а хората им се обучават, придобиват компетентности, умения…

– Я стига, моля те! Този пазар у нас, ако изобщо е пазар, а не са феодални секторни монополи, не се нуждае от високи специалисти, а от лоялни, уплашени, бедни, страхливи, готови-на-всичко-за-да-си-запазят-службицата служители, да не кажа направо „слуги”. Това тука е повече тиймбилдиг, отколкото обучение, ако трябва да се изразим политически коректно. Иначе си е симпозиум – в древногръцкия смисъл на думата – пир…

Беше време да се прибират в хотела за вечеря. Подухваше студен планински ветрец и Бруно почувства тръпки. На запад слънцето залязваше и обгръщаше за последно с ален воал дърветата и хотела на Стаматови. Всъщност цялата държава червенееше. Но Бруно не можеше да се наслади на великолепната гледка. Не му изглеждаше червеникаво, а червиво.

– Ние ще имаме само един семинар, а не дванайсет, ако искаш да знаеш. – Съобщението на Мария накара Бруно да се почувства като шутиран гълъб. – „Работодателите” са все приятели на Декана от партийни фирми. Те получават парички кеш, за да си докарат утре тук работниците и да легитимират проекта. Никакво обучение не им е нужно! Те си знаят всичко! Всичко, което им е нужно, за да се оправят в тази джунгла, която иронично наричат „капитализъм”, са го научили още в детската градина. Пак ти казвам – никой няма икономически интерес оперативните програми да заработят у нас. Има само някакви идеологически балони, които са в главите на празноглави идеалисти като тебе. Прощавай, но се държиш инфантилно. Порасни най-сетне! Зарежи си мечето и ела в реалния свят. – Мария въздъхна с едва прикрита досада. – Статуквото устройва всички играчи. Корупцията е норма в тази държава. Другото е не-нормално. И сега парите на Европейския съюз затвърждават и възпроизвеждат тази норма, скъпи ми Хакер… Или се нормализирай, или се приготви средата да те изхвърли като вирус.

Прибраха се за вечеря. Бруно яде гръцка салата, картофена крем-супа с кротони, телешко бон филе с гъби. За десерт си взе крем карамел. След като го изяде, си взе още един. Третия го донесе сякаш за Мария, но тя отказа и пак той го излапа. Обичаше да забива малката остра лъжичка много бавно, така че карамелът да се стича надолу и навзиза в шуплите. Първата хапка беше вкусна, но най-важната беше втората. Защото тогава можеше да достигне до любимото си място – коричката, която беше останала отдолу, след ваденето на сладкиша от кофичката и обръщането му върху чинийката.

По-късно същата вечер Мария беше дошла в хотелската стая на Бруно, за да подредят презентациите на лекторите за следващия ден и да ги качат на флашки. Беше отворила двата лаптопа. Следеше програмата за семинара и копираше файловете с презентациите. Работеше усърдно, прецизно, съсредоточено. Бруно гледаше косата й. Искаше му се да я погали. Да я подуши. Да я оскубе. Раменете й бяха едни мънички такива. През блузата прозираше закопчалката на сутиена. Стана му мило, когато видя една бримка на ръкава под лакътя. Следеше с пръстче редовете на програмата като ученичка. Поиска му се да я е познавал още в първи клас. Да са седели на един и същи чин на последния ред до прозореца. Да са си подавали тайно бележки със смешки, докато математичката преподава глупав урок за аксиоми и теореми. Докато тя пишеше, той се приближи, сложи ръцете си на раменете й. Каза:

– Мария, обичам те!

Тя сякаш не го чу в първия момент, продължи да щрака по клавиатурата в тишината. После спря. Не правеше нищо. Усети я, че се напрегна. Обърна се към Бруно и го погледна в очите. Изчерви се. Дръпна се назад. Кръстоса ръце пред себе си. Извърна глава и се загледа през прозореца.

– Обичам те! Искам да съм с теб! Да направя нещо за теб! Нещо велико! – Бруно говореше, но тя гледаше все настрани, някъде към нищото.

Мълчаха. Чуваха се стъпките на някой, който минаваше по коридора. Бруно сложи отонво ръцете си върху раменете й. Тя още гледаше настрани. Не махна ръцете му. Чу се отключване и затваряне на врата някъде из съседните стаи. Усещаше дишането й.

– Хакер, аз такова – Мария хвърли поглед към него и пак се загледа през прозореца. – Хакер, да не си се объркал нещо, а?

– Обичам те, Мария! Знам го от първия момент! Искам да сме заедно!

– Но ти не ме познаваш изобщо, Хакер… – Каза го така, сякаш е агент от ДАНС на прикритие, който същевременно работи за поне още две конкуриращи се разузнавателни служби. Стана му свидно. Какво толкова има да я познава! Познава косата й, пръстчетата на ръцете, бримката, очите – малко късогледи, бездънни, със съвсем слаб астигматизъм…

Отново мълчание. Чуваше сърцето си. Някакви щурчета пееха навън. От съседна стая някой пусна водата на тоалетната.

– Хакер, аз трябва да тръгвам. До утре! – и Мария си взе нещата и бързо излезе от стаята.

 

***

 

На следващата заран Бруно се чувстваше като Алиса в Страната на чудесата – някакви познати лица, факти и обстоятелства се комбинираха най-ненадейно пред очите му по невероятен начин. Мария се оказа напълно права за семинарите. Какъв глупак е той само! Глупчо глупав! Наивник! Нещастник! Смешник! Те са знаели и не са му казали! Всички са знаели! Само той единствен през цялото това време е яздел Маруся[ix], без да си дава сметка, че е на въртележката… А той, горкичкият, толкова много дърпаше юздите, стараеше се, галеше Марусенка по гривата, хранеше я с любов и й вчесваше козинката, която сега се оказа пластмасова. Клетият несретник! Бруно искаше да се гушне сам, за да се утеши. Да се потупа по гръбчето. Да се остави да си поплаче, та да му олекне. Постепенно осъзна, че участва във фарс. Осъзна го някак с всяка своя клетка. Мисълта беше като влажен, мръсен, задушлив, тежък, студен английски смог, който сякаш не е около тебе, а се промушва направо изотвътре, от слабините.

Бяха ангажирали само две зали, защото така беше по проект, но всъщност на сутринта видя, че и останалите четири зали в хотела са подредени за семинари. В първия момент Бруно си помисли, че ще има и друга организация, която ще провежда паралелни обучения. Беше готов да вдигне скандал, защото изрично бяха настоявали пред управата на хотела този ден да няма паралени мероприятия. Но се оказа, че са си само те, че няма никаква друга организация. Просто за един-едничък ден Декана, доцентите и Мария успяха да „реализират” едногодишен проект за почти милион.

На обед масите в ресторанта бяха претрупани с всевъзможни деликатеси. Имаше много пушена риба, раци, калмари. Цели блюда с охлюви, скариди и омари. Различни видове месо, френски сирена, италиански сирена, кашкавали. Бруно отдавна не беше похапвал такава прекрасна моцарелка. Не беше като пакетираните ситни моцарели, които продават по супермаркетите. Парчетата си бяха с големината на яйце и правеха тънички нишки, кокато ги разкъсваш. Бруно беше напълно убеден, че това си е истинска биволска моцарела, докарана директно от Сицилия. Имаше и поне десет вида сирена бри, които сервитьорите пред тях нарязваха, направо от питите. На Бруно най-много му хареса един вид със зелени маслинки и ядки. Малко по-късно докараха и сервитьорски колички, пълни с агнешки пържоли, фазани, месо от сърни, диви зайци и теленца-сукалчета. Фазаните бяха така сервирани, че на Бруно му се стори доста варварско да ги вкуси, въпреки уверенията на околните, че месото е много крехко и сготвено превъзходно. Дивите прасенца също бяха цели и Бруно се опитваше да избягва погледите им. Не може ли да не знаеш как е изглеждала храната ти, преди да влезе във фурната? Къде са добрите стари хапки, които не ти натрапват през цялото време от коя точно част на животното идват? Пак се изнесе към сектора със сирената и сухите мезета.

Цареше голямо оживление. Униформени сервитьори обикаляха между гостите и предлагаха всевъзможни вина. Декана се оказа голям познавач на френските вина и имаше отделен цял сектор за вина в единия край на залата. Бяха пристигнали още политици от управляващата партия, които разговаряха свойски с гостите и се представяха с малките си имена. По едно време самата министър Стаматова се появи в залата и веднага се здрависа с Декана, който й прошепна нещо на ухото, при което тя едва не се задави от смях. Декана й представи доцентите и двамата международни лектори по проекта – един германец и един англичанин. Бруно се чувстваше изоставен, защото повечето от хората явно се познаваха и той не можеше да влезе в шегите и закачките им. Само гардовете от НСО умираха от скука и не криеха досадата от физиономиите си. Но присъствието им беше твърде дискретно. Бруно засече единия да зяпа задника на Мария. Купонът течеше…

Това продължи повече от три часа. Бруно беше притеснен, защото обученията вече трябваше отдавна да са започнали, но никой сякаш и не мислеше за тях. Повечето от участниците вече бяха доста подпийнали. Включително и лекторите. Бруно реши да не си го слага на сърце, а да се опита да се забавлява. Всячески се стремеше да игнорира Мария. Запозна се с две момичета като им отгатна зодиите и обеща да им направи хороскопи. Бяха по-възрастни от него. Вече доста пияни и много цинични. Какво от това?

По някое време политиците се оттеглиха в една съседна зала на съвещание и запалиха пури. Бруно се озова до Декана и го попита как смята да отчетат всичко това пред донорите. Декана, без да го поглежда изобщо, му отговори, че той пред донорите вече се е отчел, но пред партията тепърва трябва да се отчита и му е широко на Бруно около врата. В този момент Мария зазвъня с една камбанка и вкара всички „обучаеми” в една от залите. С тях влезе и първият лектор. Бруно си отдъхна – най-сетне семинарите щяха да започнат. Включиха мултимедията с презентацията на лектора, хората заеха местата си. Все още бяха твърде превъзбудени и не можеха да се укротят. Шегуваха се. Не искаха да си оставят настрана чашите с питиетата. Някои си носеха чиниите с храна. Мария, заедно с другите студентки, взеха да обикалят и да правят снимки на обучението. След точно пет минути Мария плесна с ръце и накара хората да станат и да се въртят около масата. Това им хареса. Когато плесна отново, те седнаха на новите си места, които се бяха озовали пред тях. Забавна игра. Като детско влакче. Хайде пак! Влезе следващият лектор – възрастен германец с достолепна брада и папийонка. На екрана се появи неговата презентация. Тай започна да прави комични пози, сякаш казва нещо важно, а Мария и момичетата дръпнаха щорите, за да променят светлината и започнаха да снимат отново. Още три минути. Пак пляскане, но този път обучаемите трябваше да се преоблекат – едни си махнаха саката, други жилетките, трети си смениха ризите. Влезе трети лектор и с него се повтори същата процедура. След половин час смениха залата и последва нова върволица от снимки, лектори, презентации. За по малко от два часа Мария беше накарала обучаемите да извъртят и шестте зали, където се смениха общо 18 лектори. Разбира се, двамата доценти от екипа на Декана участваха най-активно. Но най-артистичен беше англичанинът. Изобщо да не очакваш от такъв кокалест и спаружен тип. Той беше истински виртуоз. Браво, маестро! Класик! Правеше физиономии на учудване, на възхищение, на изненада и на потрес. Презентацията му беше от някакви графики и таблици, които Мария побърза да заснеме с поредния от десетте апарата, с които се беше запасила.

– Нямаш ли достатъчно памет само в един апарат? – Бруно се беше озовал до Мария при поредното преместване из залите.  

– Имам, но нали трябва да изглежда, че са различни дни – слънчеви, облачни, топли, студени. Не може дванайсет обучения да са ти с еднакъв климат. Освен това сменям датите на снимките… Не ги разбираш ти тези работи, философе.

След като разходките из залите свършиха и почти всички бяха достатъчно пияни, за да не искат повече да се движат, Мария се обърна към аудиторията:

– Скъпи колеги, много ви благодаря за отделеното време и старание! – Последваха ръкопляскания и подсвирквания. – Свършихме чудесна работа! Ще получите всички презентации на нашите преподаватели по имейл. – Някой поиска телефонния й номер. Пак смях. – Ако имате въпроси по темите, не се колебайте да ми ги изпратите. Ще ви отговоря в най-кратки срокове. Благодаря и на нашите уважаеми лектори! Без тях нямаше да успеем да се справим! А сега ще поднесат десертите и кафе за ободряване…  

***

 

Нататък Бруно беше като в сън. Двете момичета със зодиите го поканиха в тяхната стая, където щяло да има купон. Бруно пи доста и се отпусна. Смеси се с навалицата и задейства инстинкта си за самосъхранение – взе да обяснява на всеки срещнат какво е разликата между феномена мода и феномена модерност, според Юрген Хабермас[x]. Двете момичета се захласваха от смях и го показваха на гостите като маймунка – „Ама много е сладък! Вижте колко е сладък! При мен ще спиш тази нощ, Хакер, нали?” Другата каза, че може да спи между двете. Бруно предизвика цяла експлозия от весели емоции, когато стигна до тезата, че не може изкуството или науката да се върнат обратно във всекидневието, защото това няма до обогати всекидневието, а ще профанизира самото изкуство и наука.

По някое време се намери да обяснява на един от депутатите за трите вида консерватизъм според Хабермас и за разликите между тях. Депутатът гледаше с искрен интерес и кимаше с глава разбиращо. Бруно си мислеше, че изобщо не му пука дали онзи разбира нещо, когато чу депутатът да казва:

– Аз съм чел този текст. Но вие мислите ли, че у нас се наблюдава такова сродяване между зелени и нео-консерватори?

На Бруно му трябваше време, за да асимилира факта, че онзи наистина го е слушал.

– Защото политиката навсякъде е вече под гравитацията на модното – на търсенето на новост, заради самата новост. Всяка партия се опитва да изкара самоцелно, безотносително към съдържанието, нова теза, нова програма, нова идея. Или да представи старата в нова опаковка, на странно място, по нестандартен начин. Помните как при последните избори канидати скачаха с парашути, други се гмуркаха под водата, събличаха се на стадиона, висяха от кран, скачаха с бънджи. Това хваща публиката, макар и тезите им да бяха доста бозави… Важно става самоцелното търсене на новост. Скандалът дори, ако следваме Хабермас. Но обществените отношения, които се нуждаят от политическо опосредяване не се променят с такава висока скорост. Защото груповите интереси, гражданските интереси, бизнесите, корпорациите не са се изменили за тези кратки срокове. Мене ако потате, все още има проблеми, които могат да бъдат преборени с решения, известни още от 19 век. Но публиката жадува за нещо ново. Или иска поне на етикета да пише „иновация от консерваторите”… Затова политиката се оказва разкъсвана между плебисцитното изискване за самоцелна новост и реалните интереси, които е призвана да защити. Ако Хабермас пише за подобно сродяване между зелени и консерватори, то е за да ги постави под общ знаменател и да насочи интереса към първоначалния проект на модерността. Но дали у нас политиката изобщо някога е била подвластна на проекта на класическата модерност, за да се оказва днес заразена от заряда на антимодернизма? Тук не бих застанал зад Даниел Бел, но мисля, че автори като Улрих Бек, например, са много по-точни в диагнозата си от Хабермас. И Европа вече затъва точно в такава криза – заради истериите на зелените, заради идеологиите на либералите, заради късогледството на левите, заради всичко това, производствата се изнасят в Китай и Индия. Данъците се плащат там. Бизнесът върви там. Колкото и Европа да се опитва чрез измислени административни хватки да води протекционистична политика и да ограничава вноса от Китай, Корея и Индия, тази политика е обречена в дългосрочен план. Не може да гоним бизнеса навън и да продължаваме да искаме държава на благоданствието. Няма кой да плаща вече масрафа – високата цена за образование, наука, култура, здравеопазване. Парадоксалното е, че тъкмо левите – социалдемократите и зелените, – които сякаш най-много настояват за социална държава, правят най-много, за да пресекат с политиката си корените на тази социална държава.

– Изглежда и вие мислите като един друг социолог, Имануел Уолърстейн, че всъщност Европа през последните двеста-триста години е паразитирала върху ресурсите на страните от третия свят. Европа е извършила грандиозно ограбване и всъщност колониите и „перифериите”, по думите на Уолърстейн, са платили с ресурсите си икономическото и социалното развитие на стария континент? Но вече тези ресурси не идват и Европа се дави в собствената си лакомия.

– Не съм чел „Световната система” в оригинал, но познавам тезата на автора. Но нека ви задам така въпроса – какви биха били шансовете на „перифериите” и на „семиперифериите” да се модернизират и да имат днес това ниво на стопанско развитие, ако не бяха попаднали в гравитацията на „ограбващата ги Европа”? Съвсем не е толкова просто, макар и да разбирам основанията този автор да е бил толкова моден навремето си…

Един телевизор работеше и те се загледаха в екрана. Бруно позна Некъв политолог, който обясняваше, че у нас каналите за гражданско участие са затлачени и на хората с гражданско самосъзнание, ако не се адаптират към средата, им остава само или да се радикализират, или напразно да търсят убежище в изкуството. Депутатът се подсмихна под мустак. Бруно също се подсмихна, но от солидарност към събеседника си. Гадеше му се.

Бруно пи доста. Беше много късно вече. Реши да се качи до стаята си, за да си тегли един душ. Слизайки от асансьора, се натъкна на Мария, която излизаше полугола, завита само с една хавлия от стаята на единия от доцентите. Държеше дрехите си под мишница. Бруно моментално разбра. Мария го видя. Опита се да тръгне в другата посока за миг, но после смело и решително тръгна към Бруно.

– Значи аз съм се объркал, а? – Бруно се опитваше да звучи иронично, но му се плачеше. – Изкарала си си условното продължаване на следването, доколкото разбирам. Може ли аз да намажа нещичко в суматохата?

Опита се да я спре в коридора. Но тя му зашлеви един шамар и се прибра в стаята си.

Бруно се отказа от къпането. Отиде на купона в стаята на двете момичета. Те го вкараха в банята, където смъркаха с друг един от депутатите, който май беше от комисията по вътрешен ред и сигурност. Не, май беше комисията за контрол на ДАНС. Правната комисия? Все ги бърка. Все едно, Бруно също се включи. Просна се на един фотьойл, но реши пак да се разходи до банята. Обявиха го за ненаситник. Той се опита да се включи с 50 лв. за дилъра, но му казаха, да си прибере паричките. Някакви хора. Силна музика. Неземно блаженство. Светлина. Излиза. Стаята на Мария. Фоайето. Учудения поглед на циганката, която му връща парите и му подарява колана. Ти нещо си се объркал. Ходи из парка зад хотела. Иска да пикае, но не е сигурен, че си е събул панталона. Прегръща един бор. Нещо му говори. Борът прегръща Бруно. Не е бор, а е Иван. Смилена, жената на Иван, се опитва да го извади. Подава му ръка и му крещи да се хване, за да го издърпа. Той й се усмихва и казва, че не е в опасност. Всичко е наред. Смилена му подава ръка, но Бруно не се протяга. Нещо лази по него. Поглежда надолу и вижда, че под него е бездна. Поглежда пак нагоре, но Смилена вече е много високо, сякаш се е изстреляла към небето с катапулт. Бруно се опитва да легне, но борът го е прегърнал здраво. Моли се. Чува гласа на Бог, който го разтърсва и го пита какво иска от Него. Бруно се стряска. Идва в съзнание. Той не знае какво иска от Бог. Не знае. Иска много неща, но не се сеща за нищо, което наистина е важно. Бог мълчи и чака отговор. „Защо на мене ми мълчиш! Не вярвам в тебе! Аз съм атеист! Не вярвам в тебе! Иди да мълчиш на някой друг, който ти вярва!” Бруно вижда светлината. Огромна. Слънцето заема две трети от небето. Там е Бог. Долу, мъничък като мравчица, с една раничка на рамо и гушнал дъщеричката си, към Бог върви и Иван. Бруно се опитва да му каже, че така е далече. Че има по-пряк път. Ей-го де е Бог, на една ръка разстояние. Защо тези като Иван, които наистина вярват в Бог, са толкова далече от него? Но Бруно се усеща, че присъства още някой. Чуди се кой е. Оглежда се. Разбира, че Той е Навсякъде. Той го чака, за да му каже какво иска. Не знае какво иска. Не зная какво искам от тебе, Господи. А Ти какво искаш от мен? Докато задаваше въпроса, Бруно осъзна отговора.

***

 

Проектът завърши успешно. Всичко беше отчетено по най-прецизен и отговорен начин. Преведоха и финалния транш. Мария се оказа, че е записала годината условно. Бруно беше бесен и изпрати официално писмо до деканското ръководство, с което настояваше да се направи проверка и да се установи на базата на какви правила и въз основа на какви аргументи студентката Мария еди-коя-си е била допусната да запише условно горен курс с четири невзети изпита, а студенти с по три – не са. Като вече редовен асистент в катедрата, Бруно искаше да му се обясни как да изисква останалите студенти да учат и да си взимат изпитите, когато Мария еди-коя-си без да учи, без да има необходимия брой кредити е преминала успешно на следващо ниво. В сигнала до декана Бруно настояваше за бърз отговор, защото иначе ще се окаже принуден да информира за случилото се ректора, министъра на образованието, медиите и прокуратурата.

На следващия ден след сигнала, Декана покани Бруно в кабинета си, където го очакваше заедно със заместник деканите и юриста на университета.

– Добре, но чисто процедурно, какво се прави в такава ситуация, какъв е редът? – Бруно въобще не смяташе да се откаже толкова лесно.

– Ето сега, хи-хи, ние се опитваме да ви помогнем, а вие, хи-хи, пак продължавате – Потни капчици. Бузата. Мръсно петънце върху яката на ризата. Агент. Доцент. Бенефициент. Контрагент.

Докато го гледаше, Бруно си припомни с омерзение литературните сюжети на късния соц. Там агентът на „нашата Държавна сигурност” на пръв поглед е леко разсеят, артистичен, атлетичен веселяк, който обаче има бърз ум, отлична памет, развито чувство на дълг към партията и родината. Някакви самонадеяни партийни секретари („масовици” би казал агентът), разсеяни учени и влюбени до ушите студентки, заслепени от своята вяра в светлото бъдеще (на обществото като цяло или на семейството си, след като учените и студентките копулират) а-ха и без да щат да издадат на алчните капиталисти секретни разработки, които да нанесат ужасяващи вреди на човечеството и работническата класа в световен мащаб. Точно тогава агентът на „нашата Държавна сигурност” като един Холмс, Поаро, Авакум Захов сглобява пъзела, разкрива капиталистическите шпиони и възстановява равновесието. Но винаги за целта агентът е трябвало на няколко пъти да заобиколи правилата, да наруши закона, да излъже, да открадне, да упои. В името на държавния интерес. В името на общото благо. Беззаконието е легитимно. Някакви висши комунистически идеологически идеали правят беззаконието морално оправдано. Така и Декана сега е напълно убеден, че не е извършил нищо нередно. Бруно продължи:

– Оценявам го. Затова ви питам какви са възможните ходове, които могат да се предприемат, за да се изясни случаят, виновните да бъдат санкционирани и това повече да не се допуска – В онези години университетът все още се водеше „най-старото висше училище в България”, но това се очакваше да звучи престижно. Ректорът се беше посветил на медийна кампания, чрез която се опитваше да изкрънка по-голяма държавна субсудия, която да позволи на университета да си плаща парното и да извършва обичайните капиталови разходи. В общи линии това беше в основата на дебата за науката.

– Трябва внимателно да се прецени. Да се огледа от всички възможни страни. Нека да не драматизираме излишно. – Декана беше притеснен, защото кучето му имаше разстройство от няколко дни, а техният ветеринар беше на почивка в Египет. – Ще намерим един разумен изход от тази ситуация. Затова сме се събрали сега тук. Нека да обсъдим, да обмислим, да се изслушаме. И аз съм сигурен, че ще намерим едно разумно решение. – Възможно беше разстройството да е от храна. Макар че кучето не беше яло нищо необичайно. Дали не е налапало нещо, когато се завря в кофите за боклук онзи ден? На всичкото отгоре сега трябваше да му търси нова каишка, защото старата я забравиха на вилата миналата неделя.

На онзи злополучен семинар Бруно, вероятно заради алкохола, беше прескочил социалните си бариери и се беше освободил от обичайната си свенливост. Нямаше какво да губи. Играеше го наивник. Директно попита депутата, с когото бяха разговаряли за Хабермас, за едни негови далавери, които бяха разкрили медиите – заменки, които му бяха позволили да закупи на безценица огромни площи в резерват край морето и да забогатее набързо с няколкомилиона. Нямаше никаква представа как онзи ще реагира. Какво пък, най-много охраната да го набие и да го изхвърлят от хотела. Все му е тая вече… Въпросът обаче изобщо не притесни политика. Нито го изненада. Ни най-малко.

– Но обърнете внимание в кои точно медии излязоха тези неща! Прави ли ви впечатление? Това е съвсем целенасочена, макар и предвидима атака. Влезте през интернет и разгледайте внимателно плажната ивица. Въпросът, млади момко, не е дали тези терени ще бъдат купени и застроени, а кой ще купи и застрои тези терени. Това е истината! Сделката е напълно законна, не откриха нито едно нарушение, нали? Нашата партия поне защитава националния капитал. Демократите биха направили същото, ако те бяха на власт в този момет. Но биха се блазнили да вземат повече пари и затова щяха да продадат имотите на безскрупулни западняри или на руснаците, които след това биха ги изстискали до дъно и препродали още по-скъпо. Не съм ли прав? Помислете сам! Не е толкова просто, колкото медиите го представят на гладните за зрелища зрители. Обвиняват ме, че са влезли по-малко пари в бюджета и държавата била ощетена. Но помислете в дългосрочен план! Аз съм тук. Аз живея тук. Бизнесът ми е тук. Избирателите ми са тук. Върху мен може да се упражнява контрол, защото аз съм публична личност. Аз имам интерес да развия това място, да разкрия нови работни места, да го облагородя. Това е национален капитал, който остава в държавата. Ако не бях аз, щяха да го продадат на руснаците. Да, те вероятно щяха да платят малко повече, но нямаше да разкриват работни места, нямаше да развиват туризма, нямаше да плащат данъци у нас. Щяха да го изстискат и да ни го оставят да се чудим какво да го правим после. Е, кое е по-отговорното политическо действие?

Тогава Бруно се чудеше дали изобщо има път, който да води нанякъде и да не е послан с добри намерения. Би предпочел да срещне някого, който откровено да заяви, че е на страната на злото. Тогава би било честно, като във филм за печени касоразбивачи – знаеш, че ако те хванат, ще си излежиш присъдата. Ако успееш, ще умреш в разкош. А тука непрекъснато агенти и доценти разбиват касичките на детската градина и старческия дом и след това си чакат от президента ордена „Стара планина”, защото са защитили националния интерес – ако не бяха те, крадци щели били да влязат…

След срещата с деканското ръководство и юриста на университета, Декана настигна Бруно в коридора:  

– Хакер – Декана погледна Бруно с топлите си очи – чуйте ме. Говоря ви като ваш  баща, защото ви познавам отдавна. И вие ме познавате. Вие не сте обикновен човек. Вие имате талант. Имате дарба. Моля ви, не се съсипвайте, заради едно курве. Има прекрасни момичета, но тази, повярвайте ми, не е сред тях… казвам ви го и от личен опит.

Декана гледаше Бруно в очите и беше сложил ръката си на рамото му. Бруно усети парфюма му. Сякаш чук го удари в лицето. Той си припомни Мария, която минаваше покрай него и чу гласа си:

– Значи аз съм се объркал, а? Изкарала си си условното продължаване на следването, доколкото разбирам. Може ли аз да намажа нещичко в суматохата?

Тя го шамароса, а той усети парфюма…

 

[i] Според „класическата представа за научна рационалност” (научен позитивизъм) изследващият субект и изследваният обект са две различни неща. „Некласическата представа” настоява, че изследователят е част от предмета, който изследва. Да кажеш на някого, да пази бог, във философски факултет, че е „позитивист” е равносилно на кръвна обида и подобни изказвания трябва да се криминализарт час по-скоро. „Нео-позитивист” също е обидно, но е допустимо да се шепти зад гърба на конкурент за академичен пост. Шептящият сам си поема риска да намери на следващата сутрин колата си, надраскана с пирон номер дванайсет по шофьорската врата и предния капак. Според установената академична практика драскотините не бива да са на обща площ по-голяма от осемдесет и два квадартанти сантиметра, но не бива и да падат под двадесет и четири квадратни сантиметра.- бел.ред.

[ii] На сайта на програмата подобен проект не е публикуван. Подобни твърдения уронват престижа не само на ОП РЧР, но и на МТСП, РБ, ЕС, ОЧЗ, Вселената и Галактиката. Издателството се разграничава от личната, субективна и необоснована авторска инсинуация, изразена на тази и следващите страници.-бел.ред.

[iii] „Структурни фондове” е термин, който може да се употребява само в контекста на проектни предложения, насочени към подобряване благосъстоянието на гражданите на Европейския съюз. В никакъв случай не бива да се бърка с „фондови структури”, защото този термин препраща към две различни неща: първо, на жаргона на министерството на транспорта този термин носи конотациите на решение номер 234/ 23-2-2007 г. на съда в Страсбург; второ, оценителната комисия към министерството на труда и социалната политика тълкува този термин като „яки, ама много яки връзки”, само ако е използван в част три, подточка единайсет на апликационната форма; ако е използван в други части, особено в част първа, подточка две, буква „а”, се стига до почервеняване на членовете на оценителната комисия, искане на почивка, приемане на аналгитици и най-често води до дисквалификация на проектното предложение с мотив: „няма ясна връзка между качеството на хартията за информационни материали и специализацията на счетоводителя на проекта в гимназията”. – бел.ред.

[iv] Всъщност подобен дебат няма, защото авторите работят в две несъвместими парадигмални традиции. Това е по-скоро като наивното детско питане дали Робин Худ може да победи Тарзан, ако се сбият. Аз лично мисля,че Тарзан няма шансове. – бел.ред.

[v] Според Карл Попър истината не се изнамира, а се „изобретява”. Затова тя трябва да е подложена винаги под съмнение, докато не бъде „фалшифицирана” от друга истина. Попър настоява, че земята не е кълбовидна, а само засега е кълбовидна. – бел.ред.

[vi] Е тука вече наглостта на автора надмина сама себе си! Отказвам да редактирам! Ще изляза в болнични. „Кетъринг” е допустим разход, а „шведска маса” и „шведска тройка” не са допустими разходи, защото Швеция не отговаря на изискване номер 234, параграф 7 от директива номер 0888-001-002 на Европейския парламент. Това е записано ясно, черно на бяло на стр. 35 от Националния план за развитие 2010 – 3020. Това, че авторът не чете стратегически документи, говори само по себе си. – бел.ред. 

[vii] В онези мрачни години, когато тече повествованието, университетите у нас тепърва предстоеше да се модернизират. По онова време: 1) все още изискваха диплома за завършено средно образование, за да се запишеш за висшист; 2) записалите се за студенти не участваха в томболи с награда плазмен телевизор; 3) все още имаше ретроградни преподаватели, които настояваха поне един-двама студенти от поток да ги познават по име; 4) оценките на преподавателите не се пишеха от студентите, а обратно – преподавателите пишеха оценки на студентите и то след, можете ли да си представите, изпит. – бел.ред.

[viii] Авторът очевидно прави неуместна и необоснована препатка към ОЛАФ – европейската служба за борба с измамите – бел.ред.

[ix] Името на детско конче-играчка от руско анимационно филмче, което оживява във въображението на децата.

[x] Всъщност Хабермас не се занимава подробно с този въпрос, а цитира Зимел и Адорно, но авторът очевидно не е чел текста внимателно. – бел.ред.

 

не очаквайте продължение…


II

 БРУНО, ДЖОРДАНО БРУНО

– О! ПАК! Ох! Стига! … Свърших! Ох! Е стига, де! Престани вече, Джордано… – гласът на Жената-в-бяло най-сетне достигна до съзнанието на Бруно. Той престана да си тръска главата механично, а тя престана да го скубе. Бруно прибра езика си, обърса устата си о ръкава на ризата и я погледна в очите. Стори му се, че вече я е виждал някъде и преди…

***

За пръв път Бруно срещна Жената-в-бяло близо три години по-рано. Тогава на лице бяха следните обстоятелства: Бруно завършваше бакалавърската програма по публична администрация и се готвеше да кандидатства в Централноевропейския университет, но все още се колебаеше между социология и национализъм. Заедно с Хакера и още няколко колеги от университета бяха регистрирали НПО[i] и възнамеряваха да спечелят проекти и да консултират други организации. С Жената-в-бяло са запознаха на коктейла след пресконференцията в „София прес”, която сами си бяха платили с пари от стипендията и хонорар от работа като анкетьори в социологическа агенция Alpha Research. Тогава Жената-в-бяло беше с около 20 кг. по-слаба, имаше дълбоки кестенови очи и беше облечена в бяло. Тези обстоятелства бяха на лице. Жената в бяло се прикелемиса към групичката на Бруно и, след няколко чашки, му даде да разбере, че освен на лице, има и обстоятелства наОПАК. Тя много била харесала тяхното представяне, радвала се, че и у нас има талантливи млади хора, които пробиват. Докато им говореше, Жената-в-бяло през цялото време оправяше някакви гънки по ризата на Хакера и махаше несъществуващи прашинки от панталона му. Хакера само се хилеше и от притеснение говореше някакви несосветици за Бенжамен Констан[ii]. Бруно беше забелязал, че винаги когато се притесни, Хакера започва да обяснява навред, че пазарът е структурна характеристика на модерния сват и трябва непременно да развиваме свободна пазарна икономика, ако искаме да са ефективни другите модерни институции. Според Хакера проблемът на нашето общество не бил в наличието на капитализъм, а в неговото отсъствие. Повечето богати фамилии у нас дори не знаели значението на думата „капитал”. За тях това са пари за харчене. Защото са натрупали богатството си чрез далавери, измами, източване на ДДС, източване на държавни предприятия, рекет, мошеническа приватизация, необезпечени кредити от ченгеджийски банки. Парите им не отиват в производство, а за яхти, хеликоптери, майбаси, самолети, вили из осторвите и бентлита. Ако правели някакви отчисления от печалбите си, то те не се реинвестирали в бизнеса, а отивали в партийни куфарчета. Жената-в-бяло насърчаваше Хакера и той продължаваше да обяснява, че има макроструктурна обвързаност между пазар и свобода и че не можеш да си свободен в не-пазарна среда. През това време Бруно се чудеше как Жената-в-бяло надуши да се лепне на Хакера, който не беше женен, а не на него.

Бруно се ожени за Елена още във втори курс, веднага след като се върнаха от САЩ, където бяха бачкали по програмата Work&Travel – той като общ работник на едно езеро за забавления, а тя като сервитьорка в заведение край езерото. Изнесоха се от студентски град и се преместиха на квартира. Наскоро след това родителите не Елена продадоха къщата си в провинцията и им помогнаха да теглят заем и да купят малък апартамент в квартал Мусагеница. Втората им дъщеричка се роди в новото жилище. Ту майка му, ту тъщата идваха от време на време, за да им помагат.

Жената-в-бяло сякаш много се зарадва на твърдението на Хакера за пазара. Заяви, че и на Женския пазар[iii] вече няма качествени стоки, защото всичко минава през прекупвачи. Бруно и Хакера разбраха, че тя нищо не е разбрала. Хакера видимо посърна. Бруно смени темата и попита Жената-в-бяло за нейната работа. Тя остана загадъчна, но сподели мимоходом, че основният й ангажимент в момента е да оценява проекти по оперативните програми. Омръзнало й вече от тъпи пресконференции. Отдавна било дошло време в гражданския сектор да се появят нови и свежи лица. Точно като техните. Защото от Минчевци, Дайновци, Шенотвци, Кръстевци, от цялото котило послушковци около фондацията на Онзи-спекулант-и-прочие[iv] ни е писнало на всички… Попита ги дали имат някакъв опит при писането на проекти. Бруно и Хакера закимаха утвърдително. Хакера разказа, че даже и в момента участва в един проект за изследване на офицерския корпус на армията, който се ръководи от Декана и ще прерасне в препоръки за ресоциализация на освободени от служба офицери. Бруно също беше участвал тук-там. Нямаха много опит, но пък имаха желание и бяха професионалисти. В края на срещата се разбраха Бруно и колегите му да напишат един проект, но преди да го подадат официално, да го пратят за мнение на Жената-в-бяло, защото едно е това, което и на лице в сайта на програмата, но има и неща наОПАК, които са известни само на хората вътре и, разбирате… за да са сигурни, че … такова, разбираш… всичко е наред.

Тя не беше най-първа младост, но изглеждаше много поддържана жена. Излъчваше една деловитост, организираност. Беше оправна. Бруно можеше да се хване на бас, че сама би могла да извади крика и да си смени спуканата гума, ако някъде й се наложеше. Силна жена. Около очите и в ъгълчетата на устните се появяваха леки бръчици, когато се усмихваше, но кожата й беше стегната, чиста, жива. Не носеше никакви пръстени и гривни по ръцете си. Ноктите й изглеждаха твърди, поддържани, без лак. Вероятно само някакъв безцветен гланц. Беше в разцвета на силите си. И го осъзнаваше. Искаше да изконсумира всичко, което животът предлага тук и сега. Сякаш предчувстваше, че ще й открият рак на гърдата след няколко месеца.

При тези перспективи за блестящ старт в кариерата, Бруно тутакси отложи кандидатстването си в Централноевропейския за по-късно. А и майката на Елена я бяха повишили в банката, където работеше, та трябваше да си прекъсне отпуската, а Елена нямаше да се справи сама с двете деца. То и без това някой му беше казал, че точно тази година програмата по социология е фокусирана предимно върху качествени изследователски методи[v], а това не беше нито чак толкова интересно за Бруно, нито пък се търсеше на трудовия пазар.

След няколко седмици усърден труд, написаха проекта и го пратиха на Жената-в-бяло на личната й електронна поща. Щяха да направят изследвания на взаимоотношенията между гражданите и общинската администрация в община Кюстендил. Изследването включваше вторичен анализ на административни документи, правен анализ и институционален анализ. Хакера щеше да направи интернет базирана платформа, където граждани, експерти от частния бизнес и общинари да обменят идеи за по-добро взаимодействие и споделяне на опит и добри практики между граждани и администрация. Накрая щеше да има обучителна програма за лидери на граждански организации, където те да развият капацитет сами да провеждат регулярен мониторинг и оценка на работата на общинските служби. Проектът беше красив – подреден, хармоничен, съдържаше ключовите думи, имаше препратки към документи на Европейската комисия, Съда в Страсбург, становища на парламента. Не бяха решили само колко пари да искат.

Бруно се срещна насаме с Жената-в-бяло в Руския клуб. Келнерите явно я познаваха добре, но не го издаваха. Очевидно имаше „нейна маса”, защото се отправи натам с увереността на Кристофър Робин, който отива към клетката на мечката в зоопарка. Набързо препоръча на Бруно какво да хапне. По-скоро го уведомяваше, а не го питаше. Да се хващат на работа! Категорично настоя, че сумата на бюджета в никакъв случай не бива да е точна, защото това прави лошо впечатление на оценителите и предложи общата стойност на проекта да е 273 419, 78 лв. Написа я върху розова салфетка на кафяви зайчета. Но, за да не се тормозят те с бюджета – за това си имало специалисти, – да се обадят на ТОЗИ номер от нейно име (изписа го под сумата, без да си поглежда в телефона) и там едни хора ще им напишат бюджета. Беше облечена с друга бяла рокля с огромно деколте. На нейната фигура й отиваше. Докато говореше, често-често си слагаше ръката на коляното на Бруно под масата. Държеше се много свойски. Бруно се опита нещо да говори за дъщерите си, но Жената-в-бяло намекваше, че един баща трябва да е готов на всичко, за да храни семейството си. Припомни си как самата тя не била правила секс с мъжа си почти една година след раждането. Вече е разведена, де. Така че Бруно също да се подготви, щом имат малко бебе. Той как е? Приятелите му няма да свършат сами работа. Те са изпълнители. Той е лидер! Веднага се разбира. Ако той иска, ще го направи. Сигурна е, че ще пробие и ще успее в живота. Просто на челото му е изписана звезда. Козирог ли е? Лъв? Но е евреин, нали? Сигурна била! Като и да е, да не се отклоняват, за всичко си има време,  да се обадят на този телефон час по-скоро.

Обадиха се. Хората им написаха бюджета. И представиха фактура за 6 бона. Пет, но с ДДС – шест. Бруно, Хакера и техните приятели бяха в небрано лозе. Те нямаха толкова пари. Жената-в-бяло ги успокои, че щом ТЕЗИ хора са написали бюджета, проектът непременно ще мине, така че могат да вземат заем и ще го върнат съвсем скоро. Абе щом са с нея, няма за какво да се притесняват, важното е да пробиват, да се даде шанс и на младите у нас, аман от стари муцуни в гражданския сектор… Самата тя предложи да им отпусне малък заем, за да си покрият текущите разходи. Бруно да мине през тях да го вземе – нека да разбере, че и тя също е мотивирана всичко да бъде наред.

Живееше в една артистична квартира на края на Южния парк. Не беше апартамент, а по-скоро ателие. Влизаш в едно антре с огромно огледало – отдясно ти се пада просторна баня с цветни стъкла на прозореца, през които нахлува светлина към ваната. Отляво има гардероби, сухо помещение, врата към бокса. В бокса са пералня, печка, сушилня. След това е едно цяло огромно помещение – в единия край има бар-плот, зад който се минава към бокса. Насреща е обособено нещо като дневна с ниска кожена мебел, страхотна музикална уредба и огромен плазмен телевизор. В другия край се вижда спалнята, разделена от артистична завеса, която в момента беше вдигната. На тавана над спалнята имаше още едно огромно огледало. Всичко е в оранжева, зелено и жълто. По-скоро ателие на творец, а не жилище на държавен чиновник. Цялата задна стена на стаята беше от стъкло и гледаше към дърветата на Южния парк. Беше на най-горния етаж и не се виждаха никакви други сгради и прозорци. Не беше огромен апартамент като квадратура, но беше едно бижу. Никакви следи от деца и съпрузи. Да, тя беше споменала, че е разведена. Жената-в-бяло сякаш се изненада от идването му, макар че се бяха уговорили. Беше по хавлия и с кърпа на главата – явно се беше забавила да отвори, защото излизаше от банята. Покани го на едно от ниските фотьойлчета и седна до него. Прикри коленете си с хавлията. Бруно се смути. Помоли да разгледа библиотаката й. В новите жилища вече няма книги. Няма библиотеки. Мебелировката не предполага наличие на книги. Те събират прах. Трудно се чистят. Могат да предизвикат алергия.

Тук цялата стена срещу огромния прозорец беше библиотека – от пода до тавана. Имаше заглавия на английски, немски, френски. Бяха четени книги. Много фантастика. Позна оранжевите томчета на Йовков. Чудомир. Стендал. Балзак – пълен комплект. Вниманието му беше приковано от четирите томчета на Фридрих Дюренмат. Бруно ги търсеше от години. Протегна се към тях, но тя го плесна през ръцете – Дюренмат си е само неин. Тя се качи на една табуретка, подпирайки се на рамото му и се протегна за нещо. Повдигна се на пръсти. Имаше силни прасци. Като на лекоатлет. Усети аромата на тялото й. Смъкна тежък сборник с американските реклами на 40-те години. Хвърли го в ръцето му. Слезе от табуретката, завърза отново колана на хавлията. Седнаха на диванчето. Заразлиства сборника, който беше в скута му. Влажната й още коса гъделичкаше бузата му. Намери това, което търсеше. Беше реклама на Шевролет. Мъж и жена с новия си Шевролет край морето. Сами са. Залез. По онова време сексът на плажа не беше забранен. Тя прибира в огромния багажник на колата остатъците от пикника. Той е запалил цигара. Гледа я влюбено. Не разбираш дали е влюбен в колата или в жената. Беше с лицето на Бруно. Едно към едно. Сякаш него са снимали. Удивителна прилика!

–          Само че аз не пуша…

–          Може след това!  

***

На път за вкъщи Бруно мина през офиса на Сизиф. Сизиф беше седнал на прозореца на дванайсети етаж и гледаше отнесено към хората, които пълзяха като мравчици долу. Или поне гледаше в тази посока. Дори не си обърна главата към Бруно, който се просна на шефския стол на Сизиф и взе да рови в нета. Кефеше го лаптопа на Сизиф – можеш да го галиш, да го гъделичкаш, а той ти отвръща с мъркане…

– Написа ли ми книгата, Джордано? – Сизиф говореше все едно на себе си.

– Почнах, майна, но нещо не ми върви – този разговор го водеха за стотен път. – Ще трябва да дойда с диктофона и да ми разкажеш още за Киборг Кривокряк – как е искал да ти вземе фирмата и как сте се срещнали в Японския хотел.

– Пич, всичко съм ти казал. Какво повече да ти кажа?

– И онази работа с руснаците не ми е много ясна: колко пари и на кого е дал Павел, за да ги спре и каква точно е била ролята на президента в цялата история…

В офиса влезе Хакера:

– Копелета, ние тука си живеем супер!

Бруно и Сизиф го изгледаха тъпо. Хакера продължи:

– Едни англичани ми го казаха в Търново! Бяхме там по проекта с военните и случайно в едно заведение попаднахме на група пияни англичани. Те смятат, че ние нямаме абсолютно никакви проблеми с престъпността!

– Щото още не са им пращали мутри, за да им вземат бизнеса. – Сизиф беше директен, както обикновено.

– Не! Те смятат, че имаме адски любезни престъпници, защото ни взимат парите в градския транспорт без да се усетим. Влизат в домовете ни, когато ни няма. Крадат колите, когато ние не ги караме и не ни вадят пищов в главите.

– Англичаните, които идват да живеят у нас, са само социално слаби пенсионери – Бруно се сети, че беше чел нещо в Mediapool тези дни.

– Това е мит! – Хакера се развесели. – Има и много млади семейства, които идват с децата си. Запознахме се с две хлапета – брат и сестра. Братът е на 21, а момичето е почти на 18. Дошли са преди години с родителите си, но родителите са се преместили, а те двамата са останали. Живеят в едно село край Търново – Ново село. Имат къща. Говорят страхотен български и ме поканиха да си „бодна луканчица”. Момичето първо е имало шестнайсет двойки в училище, защото не можело да казва гладко „Аз съм българче”. Затова решило да учи езика на улицата и сега ме посрещна с „е ка така нема да влезеш да си боднеш малко луканчица”. Братът бачка като барман, а момичето подготвя документите на други англичани, които пристигат у нас. Много яко. Знаете ли кое ги кефи тука? Няма да повярвате! Кафи ги, че тука има общност! Че това е топъл, а не отчужден свят! Че всеки познава всекиго на село. Че не си заключват вратата у дома и никой не влиза! Англичаните са много яки, но трябва те да дойдат тука, за да разберем какво имаме, а не забелязваме.

Сизиф смигна на Бруно, но Бруно си тръгна. Как лесно тези англичани си сменят града, държавата, средата! Спомни си колко му беше мъчно, когато заминаха за Пловдив. Той беше трети клас. Баща му получи много добра оферта за работа и с майка му известно време се колебаеха какво да правят. Дори започнаха да се карат. Него не го попитаха, а го уведомиха, че се местят. Той, разбира се, беше ходил често до Пловдив при баба си и дядо си, но само за по няколко седмици през ваканциите. Сега заминаваха завинаги. Нямаше повече да се вижда със старите си приятели от квартала, от училище, от тренировките… Съдбата го захвърляше на ново, непознато, различно място, където няма кръвни братя, няма собствени квартални кучета, няма тайни скривалища в хралупите на дърветата и под някои разклатени плочки на тротоара зад магазина на чичо Аце[vi]. Децата от махалата в Пловдив му викаха „софийския”. Тепърва му предстоеше да им доказва, че е от техния отбор…

Първата му работа, когато се прибра вкъщи беше да отвори компютъра. Децата и Елена вече спяха. Прочете в блога на Peio[vii] разказ от Некъв политолог за вътрешния министър, който си водел собствен блог. Изхили се и сам започна да пише: „На Лице и наОПАК (из романа „Животът и приключенията на Б. Б.”, по идея на Сизиф). Този текст е художествена измислица. Всички събития са плод на авторската фантазия. Всяка прилика с действителни лица…”

***

Жената-в-бяло явно си разбираше от работата. Проектът мина. Така пишеше на сайта наОПАК, макар че не бяха подписали още договор. Бруно и приятелите му успяха! Запретнаха ръкави да развиват гражданското общество, да се борят за по-голяма прозрачност и по-високо качество на участието в процеса на вземане на управленски решения – първо в община Кюстендил, а после и на национално ниво. Защо не и на ниво региони на Европейския съюз.

Но им се обади Жената-в-бяло. За да им обясни, че всъщност има засечка с бюджета, който не съответства на дейностите, които се разминават с проблемите на целевите групи. Трябва да се преработи, за да няма издънки. Такива били обстоятелствата на лице. Тя можала да накара хората да си затворят очите, ако има и обстоятелства наОПАК. Все пак не бивало такава блестяща идея да се разваля, заради някакви тъпи административни формалности. Важното е да се даде шанс на младите, защото само те не са обременени. Нещата у нас нямало да се оправят, докато не измрат всички, които помнят комунизма. Не можели да говорят по телефона, затова да се видят веднага в ресторанта на гърба на Военния клуб.

Седнаха на една закътана маса. Жената-в-бяло му смигаше съзаклятнически и така, между другото, обясни, че трябва да отделят двайсет и пет. Хиляди. За да бъде всичко наред с проекта и отчитането. Но какво са били 25 000 на фона на 273 419, 78 – ОНЕЗИ хора така били направили бюджета, че със сигурност имало много луфтове, така че пари ще останат, не бой се. Не че нещо, но идват избори, а шефката, Мери[viii], знаеш, оглавява предизборния щаб на партията и са нужни средства. То веднъж само да минат изборите, и всичко ще се оправи, и няма вече да са подложени на такъв натиск, и ще могат да си реализират проекта като хората, да развият гражданското общество и неговия имунитет срещу корупцията. А те и без това още не са подписали договора, макар че е качено на сайта… Бруно знае тя къде живее, ако има нещо, вратата й винаги е отворена за него. За всичко… Каквото и да е… Тя си облиза устните. Бруно тръгна да плаща сметката, но Жената-в-бяло не позволи и плати сама.

Не тръгваха. Беше му интересна. Искаше да я разпитва за детството й, за мечтите й, за колегите й, за книгите й, за американските реклами. Не смееше. Не искаше да се сближава. Тук са по работа. Просто бизнес.

Бруно мина през офиса на Сизиф. Сизиф беше седнал на парапета на 12 етаж. Краката му се поклащаха във въздуха.

– Как можеш още да си нормален бе, Джордано? – Сизиф никога не гледаше Бруно в очите. 

– Не съм бе, майна – Бруно намигна на секретарката на Сизиф, която му подаваше кафето. – Всички сме луди. Но аз се преструвам малко по-добре. 

– Написа ли ми книгата? – Сизиф се надвеси и се изплю от 12 етаж към главите на хората, които пъплеха като хлебарки някъде там долу в мизерното си съществуванийце на некоректни и гузни данъкоплатци.

– Трябва да ми разправяш още. – Бруно олиза лъжичката и се зачуди къде да я сложи върху чистото полирано скъпарско бюро на Сизиф. – Нещо за Павел Велинов ми се губи. – Сложи я върху някаква визитка на Владо Динята. – Как така Кюлчев е играел с руснаците и защо Велинов го е оставил.

– Пич, Велинов и хлебарките ще оцелеят и след атомна бомба. Той е уникален! Свалям му шапка. Той не се товари с негативна енергия. Той може да те преметне по най-гадния начин, без да те мрази. Защо аз не мога? Защо аз го преживявам винаги? Той може така да те изиграе, че да те побърка. И на другия ден ще те срещне, ще ти се усмихне лъчезарно и ще те покани да правите заедно бизнес. – Сизиф се обърна към стаята. – На Бог не му пука какво точно правим. Всичко е енергия. Бог вижда само какви енергии минават през тебе. За Бог не е важно дали мислиш, че две плюс две прави четири, или четиринайсет. За Бог е важно дали, когато мислиш за две плюс две, мислиш с любов, или с омраза, пич. Бог е любов. Велинов може да не мрази. Може да ти пръсне черепа от упор. И да те обича…

Бруно забеляза едва сега, че междувременно Хакера беше влязъл в стаята:

– Ама може ли наистина, бе? Можеш ли наистина да живееш в тая шибана държава и да обичаш? – Хакера винаги задаваше най-неподходящите въпроси в най-неподходящия момент. Никой не му отговори. – Ако всичко наоколо е дзифт, можеш ли само ти да си в бяло?

– Копелета, аз ако имам парите на Павел Велинов, сигурно и аз ще мога да мисля позитивно. – Хакера се размечта.

– Не ти трябва да си на негово място, повярвай ми! – Сизиф говореше по-бавно от обикновено. Бруно се замисли дали е от хапчетата, които пиеше или наистина казва нещо важно.

– Момчета, аз съм решил да се занимавам с културизъм! – Хакера го обяви тържествено и изчака няколко минути, за да се наслади на учудването в погледите им! Наслади се! Сизиф беше висок и строен. Джордано беше като манекен, като статуя на древногръцко божество. Но Хакера беше кльощав, хилав, философ.

– Няма лошо, щом си решил! – Бруно се опита да бъде деликатен. Сизиф обаче беше прям:

– Хакер, пич, не се излагай! По-добре иди на тенис на маса, ако си решил да спортуваш нещо. Играй федърбал, щото и ти си хилка…

– Не, момчета! На друг вид културизъм. Обмислил съм го. Понеже тука всичко е дзифт, светът се е разпаднал, няма правила, няма норми, няма пазар, няма правосъдие. Има корупция, мутри, чалга и далавери. Това, което на нас ни остава, е да се занимаваме с емоционален и с интелектуален културизъм. Аз, момчета, в Търново преживях катарзис[ix]. Разбрах, че не си харесвам мислите. А чуждите мисли, които съм ги прочел, не са ми по мяра, просто не ми пасват. Не са моят размер. Мога да ги подгъвам, да ги скъсявам, удължавам, ама не стават. Затова започвам с културизма. Ще тренирам двуразово – сутрин и вечер по 2 минути. Който иска, може да тренира с мене. Емоционалният културизъм изисква владеене на емоциите. Помпаш емоции, момчета. Фокусираш върху себе си цялата любов на света, после цялата тъга на света, после цялата надежда. Е такива упражнения – ти си чаша, празна чаша, която с воля пълниш с емоции. След три месеца ще имам ей такива емоционални бицепси. И каквото и да ми каже Мария, ще мога да не й се връзвам, а да имам подходящите емоции. Така е и с мислите. Упражнения за концентрация – да мислиш само за едно нещо. Това не е лесно, момчета, като философ ви го казвам. Много е трудно да се научиш да мислиш. Но още по-трудно е да се научиш да не мислиш. Да спреш потока на съзнанието! Да си изпразниш главата от мисли. Да ги извадиш, да ги изтупаш, да проветриш помещението и да ги прибереш обратно. Това е интелектуалният културизъм а’ла Хакера – да търсиш границите. Да имаш интелектуалните мускули да доведеш една тенденция до край. Да видиш най-доброто и най-лошото в една социална ситуация. – В един момент Хакера рязко смени темата: – Той ченге ли е бе, Сизиф?

– Кой?

– Той, Павел. Дето мисли позитивно.

– Сигурно, пич. Не зная. Брат му със сигурност е ченге!

– По какво ги познаваш, копеле? – Хакера се почеса по врата. – Според мене се познават по няколко признака. Първо, когато говорят нещо тайно, винаги гледат към пода. Правят го сигурно, за да не им четат по устните или да не ги записват. Вижте например как премиера говори с Алексей. Второ, винаги са адски социабилни. Трето, най-важно, по обувките. Винаги можеш да познаеш едно ченге по обувките. Имат особени обувки. По това се различават. Даже и да са по джапанки, пак не можеш да ги сбъркаш – вижте например вътрешния министър на плажа с жена си – преди да знаеш кой е, само като му видиш джапанките, и веднага разбираш, че е ченге.

– Хакер, сами ти можеш първо да забележиш джапанките, а след това да откриеш, че плажа е бъкан с охранители от НСО. Които не се различават по нищо друго от нормалните плажуващи, освен по това, че са с костюми, вратовръзки, бронирани жилетки и слушалки в ушите. – Сезиф се радваше по детски.

– А мутрите как ги разпознаваш? – Бруно напоследък се интересуваше от темата покрай един доклад на Риск монитор. Никой не му отговори.

– А англичаните, копелета, смятат, че ние, балканците, сме много изобретателни. Понеже сме бедни, ние сме били много креативни и те се възхищават на някакви абсолютно прости неща. Например, на предназначението на празна бутилка от минерална вода. Тя може да ти служи за канче, за полилей, за фуния, за разсад, за цедка (като й пробиеш дупки), за лейка, за всичко. Те казват, че народ, който е измислил думата „джаджа” е велик народ. Каква е дефиницията на „джаджа”? „Джаджа” е нещо, което ти служи за друго нещо, без да е било предназначено за това! Те казват, че никога не би им хрумнало дори да си изкараш колата от снега, като сложиш стелките под задвижващите колела на колата. Или пък да ползваш чорапогащи или презерватив, ако ти се скъса ремъкът на двигателя…

Бруно ги остави, защото ставаше късно и се прибра у дома. Отвори си лаптопа и писа малко: „на Бог не му пука какво точно правим. Всичко е енергия, майна. Бог вижда само какви енергии минават през тебе”. Не му се пишеше. Гледа „Граница”[x]. Майка му влезе в стаята. Угаси му телевизора: какви са тези глупости, тя не е ли живяла по това време, такива неща никога не са се случвали, ама американците искат да се изкараме сами такива идиоти. С една заплата само са ходели всяко лято на море и всяка зима на ски, Бруно не помни ли, що ли… Бруно я целуна по челото, усмихна й се и влезе в тоалетната със „Записки от подземието”[xi]. Вгледа се във фугите между плочките. Преди му приличаха винаги на нещо друго. Сега приличаха на фуги между плочките. Мислеше си, че ако точно в този момент Господ го попита за едно-единствено желание преди да умре, ще поиска да играе покер с Достоевски. И чаша тъмен Мърфис.

– Искаш ли да ти помогна с проекта? – Елена беше влязла в стаята по някое време. Завари го да гледа в празното. Гушна се в него. – Нека само да погледна как върви, моля те! 

– Не! Искам този път сам да се справя. Не се меси! – Бруно се изхлузи от прегръдката й и си сипа чаша вода, която не изпи. – Искам да се преборя сам сега. И ти не ми даваше да се меся във войната ти с докторите…

Елена му се усмихна. Преди първото раждане Елена вярваше, че Бог я наказва, защото беше гълтала някакви противозачатъчни. Когато се върнаха от Щатите, на един от редовните гинекологични прегледи й бяха казали, че има поликистозни яйчници и че няма да успее да забременее, ако не се подложи моментално на хирургическа операция. Предписаха й някакво скъпо медикаментозно лечение за начало – специални лекарства, които се внасят отскоро у нас и се продават само в специализираната аптека към хосписа, където тя се преглеждаше. Бруно я видя да излиза разплакана от клиниката и си помисли, че кой знае какво е станало. Открили са й рак? Остават й не повече от три месеца живот? Успя да я накара да отиде на контролен преглед при друг гинеколог и така се започна ходенето по мъките. От петте експерти, които Елена посети през следващите няколко месеца – все светила в тази област, доценти и професори, – нямаше две диагнози, които да съвпадат. Винаги обаче й откриваха нещо ужасно и я съветваха незабавно да предприеме мерки за лечение. Елена видимо посърна, отслабна, изнерви се. Бруно се опитваше да я развесели, като казваше, че ще си осиновят детенце, което ще е вече родено и няма да й се налага да ходи като бременна патица, но това още повече влошаваше положението. В края на краищата Елена реши да тегли чоп и така да избере на кой от видните светила да се довери. Съдбата избра един професор. Професорът беше адски натоварен, защото беше най-известният от всички специалисти в тази област. В интернет непрекъснато го обсипваха с въпроси, на които изглежда отговаряше лично. Закъсня за операцията с близо един час. През това време Елена лежеше на операционната маса и слушаше жените от екипа да си говорят за гримове, да сватосват една младичка анестезиоложка за новия доктор от трето отделение, да обсъждат последната серия на „Секса и града”. Опита се да мисли за друго, но не й се получаваше. Всички се държаха така, сякаш нея изобщо я няма там. По-скоро сякаш има тяло, което те лекуват, но това е всичко. Не се интересуваха, че има мисли, емоции, страхове, надежди. Бяха й сложили вече система на ръката и очевидно не искаха да я развързват. По едно време и тя се включи в разговора и едва тогава я забелязаха. Докато чакаха, в операционната нахълта някаква дистрибуторка на лекарства и от подслушания по неволя разговор Елена научи колко процента печелят лекарите от дистрибуторите, за да предписват на пациентите дадени лекарства, а не други. Просто лекарите се отчитаха с копие от издадените рецепти и взимаха пари на ръка. Професорът дойде най-накрая. Беше много изнервен. Скара се на екипа, изгони дистрибуторката и се зае с операцията. Операцията беше успешна. Професорът с радост съобщи не Елена, че всъщност не е имало нужда да я оперират, защото образуванието, което бяха изрязали се оказало твърде малко и нямало изобщо за какво да се притеснява. Хистологичният анализ също не давал повод за никакви притеснения. Разбира се, в епикризата на Елена пишеше, че са й проведени много повече изследвания, много повече манипулации и че са й давани много повече лекарства, от тези, за които тя знаеше, но така правели всички, защото парите по здравните пътеки не стигали за нищо. Според епикризата и изрязаното образувание било близо четири пъти по-голямо от действителното, но Елена не придиряше, а беше доволна, че все пак има някакъв шанс да роди деца. Усложненията започнаха след изписването от клиниката, защото раната не зарастваше. Елена поддържаше висока температура и нямаше много полза от антибиотиците, които пиеше. Така се започна нова серия от търчане по доктори, поставяне на противоречиви диагнози и предложения за скъпо лечение. Изминаха още три месеца.

Всъщност и двете им деца бяха планирани и Елена забременяваше винаги още от първия път. Смяташе, че със забременяването ядовете й спират. Едва започваха. При раждането на първата им дъщеря имаха уговорен избор на екип в една от най-модните частни клиники. Бяха си платили за планирано секцио, бяха насрочили дата. Но Елена получи контракции две вечери преди датата за операция. Звъняха в клиниката, но им казаха да изчакат два дни, когато е операцията по план. Когато обаче контракциите станаха на две-три минути, откараха Елена в клиниката с такси. Оказа се, че тя вече има седем сантиметра разкритие. Дежурният екип категорично отказа нормално раждане, въпреки напредналото разкритие и започнаха подготовка за секцио. Елена обясняваше, че има уговорка с екип, но никой не й обърна внимание. Накрая бяха доволни, че и двете с бебето са живи.

При второто раждане Елена вече беше решила да отиде в държавна болница, защото беше много недоволна от отношението в частната клиника. Отново си платиха за избор на екип. Няколко дни преди термина Елена случайно научи от познати, че лекарката, при която ходеше на контролни прегледи в хода на бременността и при която щеше да ражда, планирала екскурзия до Венеция. Елена веднага й звънна, но лекарката отрече. Кълнеше се, че дори и със счупен крак ще дойде на раждането й. Но контракциите отново започнаха по-рано. Стигнаха в болницата. Звъняха на лекарката по телефона. Тя не вдигаше. Включваше се гласова поща на италиански. Елена се притесни. Дежурен лекар беше някой се Кантарски, който не й обърна никакво внимание, когато научи, че тя вече е избрала и платила за друг екип, а не на него. Докато чакаха в предродилна зала, Елена чу разговор на Кантарски с друга родилка, която не си беше избрала екип:

– Моля ви, много ви моля, сложете ми упойка! Умирам от болка! Умолявам ви! – Жената раждаше за първи път.

– Не мога да го направя! – Кантарски очевидно беше водил тези разговори стотицихиляди пъти. – Има медицински съображения да не ви слагам упойка. Вие защо не си избрахте екип?

– Не мога да си го позволя. Много е скъпо за мен. Моля ви за упойка! Умирам от болка! Моля ви, докторе!

– Като го правехте бебето не викахте, а сега викате! – Кантарски се готвеше да излезе от залата, но се спря. – Колко можете да си позволите?

– Имам двеста в себе си. Моля ви, докторе! – Всички родилки изглеждаха еднакво в своите широки болнични нощници с деколтета за кърмене, които се разкопчаваха до корема. Без грим, без дрехи и без бижута приличаха най-малко на себе си. Въпреки това хора като Кантарски бяха развили сетива и вероятно от пръв поглед можеха да се ориентират за материалния статус на всяка пациентка. Затова и нямаше твръди „тарифи”, а се подхождаше конкретно за всеки отделен случай.

– Няма да стигнат! Има ли кой да донесе поне още толкова?

– Няма кой сега, но аз после ще ви донеса. Моля ви, сложете ми упойка! Умолявам ви!

– Всички казват така, ама после иди ги гони! – Кантарски изглеждаше спокоен, уверен. Тежеше на мястото си. У него липсваше тази припряност, характерна за повечето лекари, които гонят и академична кариера, не си доспиват, тичат от болницата в университета и после в частните си кабинети[xii]

– Още сто ще кажа на майка да ви даде! Тя ще намери още сто… Господи, моля ви, докторе…

– Добре, обадете се на майка си! – Кантарски й правеше огромна услуга, за която тя трябваше да му е благодарна цял живот. Да целува ръка. Поне.

Лекарката на Елена не дойде. Но изпрати някаква опитна акушерка, която успя да успокои Елена и второто им дете се роди „нормално”, макар и Елена да получи много големи разкъсвания. Когато излезе от болницата, Елена искаше да създаде гражданска организация, която да се бори за правата на пациентите у нас. Пишеше активно във форумите в интернет. Оказа се, че Кантарски нито е единственият, нито взима твърде скъпо на фона на останалите. Борбата нямаше никакъв ефект и Елена просто изпрати Бруно една нощ да спука гумите на чисто новото Ауди А8 на Кантарски. Приятели я успокояваха, че ако не взимат подкупи, малкото читави лекари у нас ще трябва да напуснат страната, защото навън щели да получават в пъти повече и здравната система съвсем щяла да рухне. Тя какво предпочита – да правят на този и онзи ненужни операции, но да остават пари за лечение на тежко болните, или да обречем тежко болните на смърт…

Десетина години след тези събития доктор Кантарски катастрофира с колата си на излизане от София, на завоя при началото на магистралата за Варна при гара Яна. Според КАТ вероятно водачът е заспал зад волана. Колата е излетяла от платното, задействали са се системите за сигурност, които изключват двигателя, за да предотвратят пожар и взрив, но това е деактивирало въздушните възглавници. Кантарски получи амнезия и все още не разпознава никого от роднините си. Съпругата му заведе дело срещу Ауди. Сега случаят се гледа на втора инстанция, защото тя обжалва първото решение.

***

На третия месец от проекта Жената-в-бяло се обади на Бруно, за да се яви незабавно при нея в министерството. Този път Жената-в-бяло беше много слаба, със сиви очи и тънки свити устни. Беше нервачка. Бодеше го с поглед припряно, без да остане мирна дори и за миг. Срещнаха се в тяхното министерство на стълбището между етажите.

– Какъв е този проект? – започна тя с приглушен глас. – Имаме нови изисквания за визуализация. И тук имате несъответствие между бюджета и дейностите! Това аз не мога да го пусна да мине така. Аз си слагам подписа, разбирате ли? От тези документи, които са на лице, аз нямам основания да ви одобря междинно плащане. Вие имате ли документи наОПАК? 

Но не можеха да говорят тук. Трябвало да се видят в офиса й, който бил на две преки, надолу по ул. „Славянска”. Обясни му как да стигне и какви документи да носи. Да я чака там, а тя до половин час ще дойде, за да се разберат на спокойствие. Дойде след час и половина. Отключи врата и го покани вътре. Метна си сакото на облегалката на фотьойла. Седна точно срещу него и кръстоса крака. Прегледа документите му набързо и каза, че тези на лице не са достатъчни. Сега заедно ще ги направят наОПАК… Седна плътно до него. Усети парфюма й. Косата й докосна бузата му. Не му ли е топло тук?

Когато свършиха, Бруно мина през офиса на Сизиф. Сизиф се беше изправил на парапета, държеше се за рамката на отворения прозорец и се люлееше напред-назад със затворени очи. Хакера беше на бюрото му и ровичкаше в нета.

– Хакер, намерих я твоята Мария във facebook – Хакера мислеше за нещо друго, докато Бруно му говореше – малко луда ми изглежда. Качва някакви картини на Салвадор Дали, слуша щура музика, чете Булгаков…

Хакера не отговори нищо. Бруно се просна на един стол и си вдигна краката на бюрото.

– Хакер, как върви проектът с военните? Ще имаш ли време за интернет платформата по нашия проект? – Бруно беше започнал да се притеснява, че с тази любов към Мария Хакера ще изтърве сроковете.

– Готов съм, Джордано. Утре ти я пращам! – Хакера очевидно имаше повече енергия, отколкото издаваше флегматичният му характер – Копелета, ние мързеливи ли сме? С едно англичанче се засякох в Търново – момчето е на 16 години, а вече иска да се изнесе от къщата на родителите си, да започне свой бизнес, да е самостоятелен и независим. На 16 години е пичът. Иска да замине, да изкара някакъв курс за авто-механици в Лондон, да се върне тука и да конкурира Мотопфое[xiii], защото били нещастници. Те са си нещастници, но той е на 16 години и има планове. Ние, копелета, до по на 30-40 години живеем при родителите си и мрънкаме. Не било доволно момчето от някакъв път, който бил разбит и започнало да праща всеки ден писма до кмета на Велико Търново. Кметът го отсвирил, естествено. Обаче хлапето се свързало с медиите, събрало още англичани и всеки ден правели някаква публична дъндъния, защото вярва, че си плаща данъците и трябва да му оправят пътя. Накрая кметът кандисал и оправил пътя! На 16 години е пичът! Тези си се раждат граждани, а ние си умираме поданици, копелета! – Хакера си взе бонбон Линд от бюрото на Сизиф, тръгна да си ходи, спря се на вратата, върна се, взе още два бонбона и си излезе.

– Защо да не се хвърля бе, пич? – започна Сизиф, когато Хакера излезе, докато Бруно ровеше из чекмеджетата на луксозното му бюро за 1860 евро за поне един скапан молив.

– Щото не си ми разказал всичко.

– Всичко съм ти казал, пич. Всичко знаеш. Защо да не се хвърля?

– Записът, дето ми разправяш как вътрешния министър ви е взел бизнеса с контрабанда на алкохол и цигари от Гърция, се е изтрил – трябва пак да ми разкажеш. – Бруно не намираше нито молив, нито химикалка, нито един-смотан-въглен-дори-само-да-пише-нещото. 

– Помни само едно, пич: ти си душа, жива душа, която търси Бог!

Бруно се прибра. Елена кърмеше. Попита го разсеяно как е минало. Има мусака във фурната. На следващия ден са на детска консултация, нали помни. Бруно беше забравил. Писа малко „животът и приключенията”, но му се драйфаше. Почна да поправя бюджета на проекта, пи вода, писа, жулна една ракия, писа, псува, пусна си „Дзифт”[xiv]. Някъде към два – два и половина Елена отново се появи на вратата:

– Джордано, дай да ти помогна с тоя проект! Не заради теб, ами аз да не изгубя съвсем форма. 24 часа съм на въртележката с двете деца. Дай само да ти прегледам документите. Зная, че ще се оправиш и сам, но искам да се поддържам, за да не забравя всичко, докато съм по майчинство!

– Моля те, Елена, нека да го направя сам този път!

– Сигурна съм, че можеш сам! Но нищо не ти струва да ме включиш с нещо дребно – нека поне ви оправя счетоводството, защото зная каква каша е на сайта, там всичко е наОПАК.

Бруно я целуна по бузата и я отпрати да си ляга, защото малката след малко пак ще ревне, че е гладна.

Сутринта по „Хоризонт” Некъв политолог обясняваше, че парите от структурните фондове у нас захранвали корупцията и водели до рефеодализация. Бруно си плю в кафето. Стегна си багажа и замина за Кюстендил. Винаги, когато пътуваше натам, минаваше през дома за сираци в село Слатино. Носеше на хлапетата разни дребни подаръци – топки, хилки за федърбал, за тенис на маса – и играеше футбол с тях. Любимец му беше Музи – цигане на около 4 години. Когато се запознаха, Музи му поиска цигара.

– Съжалявам – каза Бруно – нямам, не пуша.

– Много добре правиш. – Този Музи беше изключително зрял за възрастта си. – Пушенето е вредно. – И извади от джоба си кутия цигари. Разпечата я, извади си една цигара и я запали.

– Ти защо пушиш тогава?

Музи го изгледа бавно отгоре до долу и после обратно. Каза с въздишка:

– Ех, животът е такъв…

Имаше и едно момиченце, което Бруно наричаше Принцесата. Принцесата беше на около седем години. Възпитателите казваха, че е бавно развиваща се, защото не говореше. Беше като Нифертити. Прелестна! С дълги мигли, дълги крайници и движения на котка. Беше невероятно спокойна, сякаш живееше в друг, приказен свят. Бруно винаги ходеше при нея и й разказваше всичко за проекта. Беше като изповед. Тя го гледаше и му се усмихваше, без да променя изражението си. Той знаеше, че не разбира нищо, но си представяше, че разбира и разказваше ли, разказваше:

– Сигурно ще ме попиташ, защо не се отказах. – Тя нищо не питаше, разбира се. – Ами защото виждам, че има полза. Хората от Кюстендил са страшно доволни от това, което правим. Знаеш ли колко много проблеми им решаваме? Чувствам, че ще е като предателство спрямо тях. Не ми ли вярваш? Мислиш, че го правя само заради хонорарите ли? Питай кмета на Кюстендил колко много дръпна администрацията му за тези няколко месеца… Имат чисто нов сайт. Те са първата община, която вкара забраната за ползване на найлонови пазарни торбички. Корупционният натиск е сведен до минимум, защото всичко минава през сайта. Кметът става толкова популярен, че не бих се учудил, ако го номинират за евродепутат наесен…

Навръщане не му се прибираше в София. Влезе във Владая, остави колата на една тясна уличка в горния край на селото и тръгна да се разхожда по алеята, която водеше нагоре към „Златните мостове”. Беше делничен ден и беше празно. В началото просто ходеше. Не отиваше никъде. Не знаеше колко щеше да се бави. Усети дишането си. Пулса си. Чувстваше се добре сред природата. Далече от хората. Фотев казваше, че е самотен сред природата. Бруно беше самотен сред хората, не е и сред природата. Слънцето вече залязваше някъде зад гърба му. Беше приказно. Натопи двете си ръце в потока и усети как студената вода сякаш отмива всичката помия, която се беше наслоила в душата му през последните седмици. Вдишваше въздуха с пълни гърди. Прегърна едно дърво. Удари го с чело. Стисна го. Облиза мъха. Целуна го страстно. Тук беше естествено. Не беше лицемерно. Беше истинско. Събу обувките си и нагази в потока. Камъчетата го боцкаха. Водата беше бистра, студена, мъдра. Вслуша се в ромоленето. Вслуша се в звуците на гората. В града не можеш да се вслушваш. В града изключваш звуците, за да оцелееш. Тук ги добавяш. Ставаше тъмно. Почти не се виждаше вече. Беше приказно. Студено. Усети дивото в себе си. Може в гората да има мечки, вълци, глигани. Едва ли в тази част, но не е изключено. Как сме оцелявали навремето? Така е жив. Внимава във всяка крачка. Не може да предвижда, защото не вижда. Елена му беше казала как, когато ражда, една жена реанимира анималното – усеща енергиите на вселената, вижда енергийните полета на хората около себе си, чува гласа на природата, на интуицията много по-силно от слабите гласчета, идващи от холограмите на социалното. На границата със смъртта една жена е много по-жива, отколкото приспана в пашкула на обществото…

Когато слезе във Владая, намери колата си отворена – бяха разбили ключалката, а не стъклото, слава богу, и му бяха отмъкнали касетофона и дисковете. „Много любезни и възпитани крадци си имате” биха казал англичанчетата на Хакера…

***

На петия месец от реализацията на проекта Жената-в-бяло отново се обади на Бруно и му нареди веднага да се яви при нея в министерството. Сега Жената-в-бяло беше висока, кокалеста, леко прегърбена, без никакъв грим, с тежък бюст. Срещнаха се в градинката на „Кристал” пред напуканата глава на Стамболов.

– Прегледах междинния ви отчет – започна тя без увъртания. – Имате проблеми с визуализацията – ние имаме нови изисквания за визуализация, това не са правилните лога. – И Жената-в-бяло обясни, че тази обстоятелства са на Лице, но, ако имат обстоятелства наОПАК, което може да стане… защото иначе идеята е много хубава и трябва да се правят такива инициативи и да се работи за по-голяма прозрачност и участие на гражданите, особено на младите…

Всички опити на Бруно да се опита да обясни, че не може да смени логата, защото семинарите вече са проведени, хората са си отишли, договорите са подписани, а и тези нови лога ги няма никъде в договора, и… Всичко това доведе до там, че Жената-в-бяло се разрева, овеси се на врата на Бруно и му разказа, че и тя има семейство, че няма кой да вземе детенцето й от детската градина, защото мъжът й е в командировка в Брюксел, че е преуморена вече, подложена на огромен натиск…

Бруно видя, че една тяхна съседка мина покрай тях и го изгледа, докато Жената-в-бяло му ревеше на врата. Помисли си да отблъсне Жената-в-бяло, ама онази вече ги беше видяла. Майната му, в края на краищата той нищо не е направил. Все още. Жената-в-бяло си беше забравила документите с изискванията за визуализация в колата. Тръгна с нея. Караше червен Мини Купър, беше го спряла на паркинга зад Народния театър. Качиха се, но не било удобно тук, защото можели да ги видят колегите, а и имало охранителни камери. Тръгнаха по „Раковски”. Тя взе да рови нещо в жабката и почти легна върху коленете му. Усети със слабините си тежестта на гърдита й. Бруно заговори за колата – какъв двигател, колко харчи, автоматични скорости, с колко предавки е… На един светофар се смениха. Купърът се караше лесно. Автоматичните скорости малко придърпваха на ниска предавка. Ускоряваше леко мудно. Иначе беше страхотен.

Жената-в-бяло се беше развеселила. Свекърва[xv] й се обади по телефона, че ще прибере детето, та тя да не бърза, а да си върши работата. Жената-в-бяло беше извадила папките за визуализация и обясняваше на Бруно кои изисквания са на лице и кои наОПАК. Така разгръщаше папките, че полата й се вдигна и оголи белите й кокалести колене и стегнати бедра. Освен това ставаше задушно. Спряха на тихата и закътана уличка зад хотел „Хилтън”. Тя го погледна с влажен поглед и прошепна, че вече не бърза…  

Когато Бруно излезе от колата, заваля. Не взе метрото, а тръгна пеша. Мина през Борисовата градина. Джапаше в локвите. Подгизна. Видя един плужек. Тръгна към него. Отлепи го от калния асфалт. Започна до го стиска, докато нещото почна да пуска сокове. Сложи го бааавнооо в устата си. Започна бааавнооо да го дъвче. Беше още жива гадината…

Взе метрото на „Жолио Кюри”. Гледаше хората. Нещастници. Само нещастници живеят в тая шибана държава. Ставаше му нещо гадно на стомаха. Сигурно не трябваше да гълта плужека. Някакво младо момиче гризеше ябълка. Беше много грозна и много слаба. Сигурно живееше здравословно. Бруно си помисли, че в метрото е пълно с вируси, които искат да накацат по ябълката й. Сигурно самата ябълка е тъпкана с нитрати. Тази никога няма да прави секс. Сигурно работи като медиа-планьор в някоя от фирмите на Велинов, където я подритват и правят на луда калинка[xvi], като я карат да бъцка в ексел цяла година, а в замяна на това я водят на новогодишно прати на bTV. Тя после разправя на баба си, с която живее, как там е бил и Венелин Петков, който дори я настъпил веднъж без да си иска. 

Бруно се прибра и веднага се затвори в кабинета се. Взе да подправя протоколите от проекта, да подправя подписите (с различни химикалки), пи водка, къпа се, пи кола, пи кафе, писа, гледа „Маргарит и Маргарита”[xvii], повръща. Наби Чарла, кучката, защото лочеше повръщаното. Елена стана по някое време и му се скара, че ще събуди децата. Беше сънена, рошава, нервна. Той се опитваше да избягва погледа й. Когато Елена си легна, Бруно се зачете в „Брулени хълмове”[xviii]. Сети се, че Хакера му беше разказал за някакво девойче от Йемен, което на дванайсет си направило списък с качествата, които иска да развие. И после взело да изпълнява точка по точка програмата си. Де и той да можеше така! Бруно си правеше такъв списък всяко лято още от трети клас, от деня, в който се преместиха да живеят в Пловдив. Пишеше кои книги да прочете, колко чужди думи да научи, колко лицеви опори и коремни преси да прави, колко време да издържа на студена вода под душа, с какъв успех да завърши учебната година, колко секунди да задържа дишането си… Упорито и систематично преследваше целите си, но никога не му се получаваше напълно. Смяташе, че трябва да имаш желязна воля, за да постигнеш това, което искаш. Той имаше воля. Но винаги нещо се случваше – или ще се контузи и няма да може да тренира в продължение на месеци, или ще се разболее от хепатит А и ще му забранят да се къпе със студена вода, или ще му се появи алергия и няма да може да ходи и да чете в библиотеката… Чувстваше се виновен за тези алергии, болести и контузии. Смяташе се за непригоден за живота. Изкара адски тежък пубертет. Понякога денонощно четеше Достоевски и Булгаков. Друг път се заключваше в стаята си, слушаше музика и не говореше с никого в продължение на седмици. Родителите му искаха да го водят на психолог, но той избяга. Всяко лято вадеше старите списъци с нещата, които иска да постигне и откриваше, че вече иска нещо друго, цени други качества, иска да притежава други умения. Животът му беше едно непрекъснато лутане нагоре-надолу, напред-назад, ляво-дясно, навътре-навън… Обезсърчи се, когато се записа на културизъм и установи, че вече е ужасно късно и няма почти никакъв напредък в продължение на месеци. Струваше му се, че родителите му са виновни, защото не са го насочили към нещо още когато е бил на три или на четири. Искаше да бъде като баща си. Баща му беше винаги спокоен, никога не бързаше и бавно, систематично постигаше целите си. Често Бруно в продължение на часове се бореше с някаква задача по математика и не виждаше решението. Ревейки, се обаждаше на баща си в службата му. Взимаше тетрадката и учебника и отиваше при него в кабинета му. Сядаха заедно.

– Не бързай! Животът ни е твърде кратък, за да го прекараме в бързане! – Баща му бавно изчиташе условието, изписваха внимателно всичко в тетрадката, после чертаеха внимателно графиките и накрая Бруно сам стигаше до решението. Грейваше от щастие и се прибираше горд вкъщи. Но защо не успяваше сам? Беше нервен, прибързан, нетърпелив. Това лутане го съсипваше. Не знаеше какво иска от живота си и от себе си. Беше като онзи Атанас от стихотворението, у когото живеят две Аз. Но у Бруно не бяха две, а дванайсет, двайсет и две, двеста двайсет и три… И всичките го дърпаха в различни посоки. Бяха в различно настроение. Искаха различни неща. Бруно искаше да ги извади, да ги накара да седнат на масата едни срещу други, да направят дневен ред, да имат по десет минути за изказване, по пет за реплика и по три за дуплика, за да се разберат най-накрая кое какво иска… Гениите още на пет-шест са били наясно какво искат и са го постигали, защото са имали по едно Аз, а не по двеста. За него беше вече твърде късно. До последно не знаеше какво ще кандидатства след гимназията. Първо ходеше на уроци по биология и химия, защото майка му беше уверена, че той ще стане лекар. В горните класове на гимназията нямаше никакви проблеми вече с математиката и баща му го виждаше инженер. Баба му искаше да е юрист, като дядо му. Накрая влезе с отлична оценка от олимпиадата по философия да учи публична администрация, макар че до последно искаше да учи психология. Защо и той не е девойче от Йемен? Ето и с този проект, който вървеше все наОПАК. Всяка седмица трябваше да преосмисля цялата си програма, да пренаписва дейностите, да преправя отчетите. Тъкмо смяташе, че нещата потръгват и Жената-в-бяло звънеше, за да разруши всичко постигнато и да го върне на стартово положение. Изобщо не можеше да работи систематично и това го потискаше. Как да направиш списък с качества като на сайта има едни изисквания, казват ти втори, в писмото са трети, а практиката изисква четвърти и пети. Обичаше да си изпипва внимателно нещата до най-дребния детайл, но никак не се получаваше. Винаги някой звъни, дърпа те, иска нещо. Беше запазил стария си навик всяко лято да си пише какво иска да постигне през следващата година. Хвана се, че вече не пише за себе си. Пишеше за дъщерите си, за Елена. Остави „Брулени хълмове” на пода до себе си и скоро заспа. Напоследък не четеше книгите. Взимаше ги. Държеше ги. Припомняше си ги. Мислеше какво ще прави с героите, ако му дойдат на гости – къде ще ги сложи да спят, какво ще им сготвят за вечеря, как ще им обяснят за какво служат уредите, как ще ги развежда из София в странните им дрехи и ще ги показва на приятелите си… Дали някой щеше да ги забележи? Едва ли в тая пълна лудница…

Сутринта по „Хоризонт” Некъв политолог обясняваше, че администрацията умишлено предявява противоречиви изисквания, за да може да държи бенефициентите по програмите на Европейския съюз непрекъснато гузни и така да има безконтролна власт над тях. А голямото текучество на кадри в управляващите органи осигурявало размиване на отговорността и било параван за далавери.

– Можем ли да правим лоши дела и да мислим позитивно? – Бруно си пиеше кафето и дундуркаше дъщеря си върху коленете си.

Елена се спря, обърна се и го погледна остро. Видя погледа му и се успокои:

– Ей, да внимаваш с онези кучки, те всичко правят наОПАК!

– Не, не за това си мисля. – Бруно се усмихна. Обичаше Елена да го ревнува. – Хакера щял бил вече да мисли позитивно.

– Забрави! Всички философи и витизчии са депресари – тях с такава диагноза ги приемат! – Елена го изумяваше понякога с цинизма си. – Ако не са депресари, отпадат още в първи курс.

– Хакера е веселяк! Само глупости ръси!

– Хакера е такъв депресар, че няма равен. Затова компенсира като се прави на шут пред приятелите си. Него, ако го оставиш сам за една седмица, без да може да говори с други хора, дори и да тъне в най-прекрасния лукс, ще отвори черна дупка във вселената и ще погълне всичко… 

– Можеш ли да убиеш някого и да мислиш позитивно? Добре, да не го убиеш, но да го удариш, да го нараниш, да го прецакаш? Сизиф смята, че за Бог няма значение колко прави две плюс две, а дали го мислиш с любов или с омраза. – Бруно зарея поглед през прозореца на кухнята. – На нас историята ни тежи. Ще напиша един ден „Гаргараците” – гаргара с „Гераците”[xix]. Същата история, обаче разказана смешно, за да се освободим от кармата на антипазарното мислене… 

– Не казвам, че е лесно, но мисля, че все пак бих могла да простя на този, който ме удря и бих му обърнала другата буза. Но не съм сигурна, че ако попадна в ролята на този, който удря, бих могла да си простя… – Елена беше готова с банановата каша за бебето.

 – О-хо, и това го казва Желязната лейди, която за щяло и нещяло прави скандали, пише писма, влудява форумите и праща на прокурора всичко що мърда от Аква София, през интернет доставчика, та до министъра на отбраната! – Бруно се разсмя искрено.

– Това е друго – Елена зае воинствена позиция. – Трябва да се научат да играят по правилата! За да стане мач, трябва и двата отбора да искат да победят. Длъжен си да преследваш докрай гражданските си интереси, но на игрището. Това, за което ме питаш, е дали бих си простила, ако тайничко сипя рициново масло в храната на другия отбор, преди да излязат на терена. Мога ли да го направя с любов, да се прибера и да заспя до дъщерите си. Мисля, че не бих могла! И Сизиф не би го направил. А ти би ли, Джордано?

***

Когато Бруно мина през Слатино на връщане от Кюстендил, му казаха, че Принцесата се е скрила някъде и не могат да я намерят, защото баща й дошъл да я види. Уж малоумна, пък знае как да се скрие, ако поиска! Бащата беше много млад циганин. Току-що беше излязъл от затвора. Слаб, висок, с фини пръсти, дълги гъсти мигли, зелени очи. Имаше интелигентен вид. Седнаха с Бруно да пият кафе, докато възпитателите се опитваха безуспешно да търсят Принцесата. Разказа, че с майката на Принцесата се запознали още като деца. Били неразделни. Заедно ходели на училище. Заедно тръгнали по дискотеки. Едни от по-богат род искали да я купуват по едно време, но щом разбрали за това, младите избягали заедно и се върнали женени. Били на по 16. Когато Принцесата се родила, бащата започнал работа – бил много надарен за автотенекеджия и тъстът го взел в сервиза си. Но по-късно разбрал, че сервизът само прикрива истинския бизнес на тъста – вкарвали крадени коли през канал на някакви мутри от Дупница, разфасовали ги, пренабивали номерата на рамите и двигателите. Мутрите били бивши полицаи, имали връзки и лесно пререгистрирали и продавали колите. Кризата обаче ги ударила и тях. Мутрите спрели да си плащат на някакви политици, които ги пазели и скоро разбили канала им. Арестували тъста, а бащата се хванал с някакви пласьори на дрога, защото трябвало да храни семейството. Нямал никакъв опит и скоро го прибрали и пратили в затвора. След време разбрал, че майката е оставила Принцесата тук, в Слатино, а самата тя е заминала за Гърция, където работи като проститутка. Като излязал от затвора наскоро, бащата се вдигнал и заминал с двама приятели за Гърция. Пътували цяла нощ и на разсъмване спрели на пътя, над града, където работела майката на Принцесата. Слънцето изгрявало. Те виждали къщата й. Била на десет минути разстояние, а не се били срещали вече три години. Тогава той станал, запалил колата и се върнал обратно в България.

– Защо не й се обади? – Бруно трябваше да завърши разговора.

– Разсъждавах така: „Сега живея и се надявам, че тя може би още ме обича. Но, ако сляза долу и разбера, че вече не ме обича, няма да мога да го понеса и ще умра.” Затова реших, че по-добре да живея и да си въобразявам, че ме обича, отколкото да рискувам да разбера, че вече не ме… – Бащата се обърна на другата посока. Бруно го чу да хлипа. Сложи ръка на рамото му. Тръгна към София.

Понеже му светна лампичката на таблото, че има проблем с водата, спря на една бензиностанция. Бруно не разбираше нищо от коли. Помоли бензинджията да погледне. Онзи каза, че антифризът се е изпарил и трябва да долее. Продаде му едно шише от литър – трябвало да му стигне. Но антифризът на Бруно беше розов, а не син.

– Сигурен ли сте, че са съвместими? – Онзи изглеждаше самоуверен, но Бруно реши да се подсигури. – На моето казанче пише G 12.

Онзи увери Бруно, че всичко е наред но, за всеки случай, му продаде още една опаковка със син антифриз. Бруно доля антифриза до чертата и потегли. Докато караше към София, синият антифриз пресече розовия. Образува се гъста каша, която започна да запушва тръбите. От това гръмна водната помпа. Докато Бруно изпреварваше един камион, температурата на двигателя рязко се повиши. След миг гръмна и двигателят.

Докато чакаше пътна помощ да откара колата, Бруно само благодареше, че пътува сам, а не с жена си и децата. Обърна се на юг и изпсува с пълни гърди всичко живо, що мърда от Княжево надолу. Някакви руси чужденци му помахаха весело в отговор от мини-буса си – фолксваген мултиван, тъмно сив металик, двулитров дизелов двигател, перманентно двойно задвижване. 

***

Сизиф беше помолил Хакера и Бруно да се срещнат в офиса му с Некъв политолог, защото Сизиф се готвел да пуска проект по програма Конкурентоспособност. Бруно се изненада от този внезапен интерес на Сизиф към оперативните програми. Но още повече се изненада, че Сизиф не се обърна за съдействие към него или към Хакера, а към Некъв политолог. Това малко го засегна. Но все пак отиде на срещата.

Говореха си с Хакера и Сизиф за коли, когато секретарката дойде да съобщи, че е пристигнал Некъв политолог, за да обсъдят проекта. Влезе едно младо момче, горе-долу на тяхната възраст. Може би малко по-възрастен. Метна чантата си на пода и се здрависа с всеки един от тях поотделно. Имаше приятен вид, топли очи и излъчваше една деликатност и стеснителност, която в наши дни се среща все по-рядко. Изглежда не се чувстваше в свои води в тузарския кабинет на Сизиф. Беше по сако, с риза, без вратовръзка. Бруно си помисли, че е от онзи тип амбициозни млади професионалисти, които е трябвало да работят, за да си платят образованието, защото родителите им не са успявали да ги издържат, гледайки прасета и говеда някъде на село. Когато се здрависваха, Бруно усети със своите чувствителни длани грубите мазолчета по ръцете му. Сигурно живее незаконно при свои приятели в квартира в студентски град, за да не плаща наем. Имат само една обща представителна вратовръзка, която си разменят, но точно този ден се беше случило така, че друг съквартирант е отмъкнал вратовръзката, защото е на интервю за работа в Министерството на земеделието. Не беше с панталон, а по евтини дънки, купени от битпазара. Никога не си позволява да излезе от квартирата, без да се обръсне с най-голяма прецизност. Ходи на фризьор всяка седмица. Или не – по-скоро ходи при някоя студентка, която подстригва незаконно в стаята си с ножици и машинка, завещани от по-голямата й сестра, заминала да живее в Белгия. Некъв политолог говореше много компетентно за проекта на Сизиф и за тази оперативна програма. Бруно си помисли как се е готвел за тази среща в продължение на седмици като е ходел да чете в библиотеката на университета, където интернет не се плаща. Сигурно си е водел записки и после е репетирал представянето пред приятелите си и пред огледалото. Говореше гладко, но като студент, който се явява на изпит и е изтеглил точно този въпрос, който знае най-добре. Бруно си помисли, че този ще успее в живота. Беше последователен, амбициозен, пестелив, пресметлив, педантичен, безскрупулен. За нищо на света не би се върнал на село при родителите си. Сигурно още си припомня как е свирил на флейта в най-вътрешната стая на едноетажната им къща, защото амбициозната му майка го е готвела за живота, а баща му нахлувал гневен в стаята, хващал го е за яката, изхвърлял е флейтата на леглото и го е пращал в пристройката, за да рие лайната на телетата. Бруно беше сигурен, че часовникът му е менте, че мобилният му телефон е взет назаем специално за тази среща, че в джоба на сакото му има дистанционно за кола с емблемата на алфаромео – купили са дистанционното за пет лева с приятелите си от авто-морга и са излъгали, че са изгубили тяхното, а в оторизирания сервиз щели били да им пренастроят – те го наричат „обучат” – ключа. Най-много би се притеснил, ако случайно от вътрешния джоб на сакото му изпадне карта за метрото, която му позволява да се вози с отстъпка от двайсет процента. Бруно не видя обувките му, но беше сигурен, че внимателно ги е лъснал, преди да влезе в офиса на Сизиф, защото са били прашни от идването пеша дотук. Сизиф се беше оживил от разговора. Бруно и Хакера се спогледаха, защото Некъв политолог успя само за някакви си десетина минути да разсее черните облаци от главата на Сизиф. Беше будно момче този Некъв политолог. Беше си поставил цели и си ги преследваше. Преструваше се, че работи за голяма компания и имат много проекти, но Бруно беше убеден, че Сизиф е първият и единственият му клиент. Сигурно след десет години вече наистина щеше да има своя собствена фирма. Щеше да изцежда до последната капчица силите на подчинените си, които след това щяха да са му благодарни, че ги е научил на ред и дисциплина. Щеше да драпа с кървави нокти и зъби за кариера. Но без излишни емоции. Без излишни нерви. Бавно. Систематично. Последователно. Като Педя-човек на Щурците. Щеше да се ожени почти на петдесет за двайсет години по-млада жена, която щеше да му е благодарна, че я е взел и научил на уважение. Щеше да научи сина си да става сутрин и да тича в парка. Щяха да живеят много умерено, да не прекаляват с нищо. Бруно си помисли, че Некъв политолог е най-подходящ да реализира проекта на Сизиф, защото щеше да даде всичко от себе си. Този тип хора никога не биха прочели книга и не биха гледали филм, ако не знаят точно какво ще получат в замяна. Но са перфектните изпълнители, които по количествени критерии, винаги ще сложат всеки разглезен столичанин в малкия си джоб.

***

След месец Жената-в-бяло отново се обади на Бруно. Вече беше ниска, с къдрава сламено-руса коса, чипо носле и лунички. Беше облечена в бяло. Видяха се в Onda срещу Руската църква.

– Какъв е този проект? Имаме нови изисквания за визуализация, а вие не ги спазвате – поде тя. И се почна: несъответствие между бюджета и дейностите, логата не са тези, не е била нужна тръжна процедура, защо са правили… Бруно бавно и методично се опита да обяснява, че тези неща са заради нейните собствени колежки и си позволи да поиска забележките на Жената-в-бяло в писмен вид, за да може да отговори, защото изискване 3 противоречи на изискване 8, и… Жената-в-бяло стана гневно от масата. Луничките и изведнъж станаха с два тона по-ярки. Тя си грабна чантата и, чевръсто напускайки Onda, му заяви, че е говорила с колежките си и те са твърдели, че той не е такъв, а е разбран човек. Но щом с него не може да се разбере като хората на лице, ще трябва да вземе мерки наОПАК и те повече пари по тази програма ще видят през крив макарон.

***

– Тя иска да я чукаш, копеле – Хакера вече се имаше за много навътре с проектите. Или иска пари, ама знае, че ти нямаш, или иска да я чукаш! – Хакера се взря в очите на Бруно и се сепна:

– Сизиф, ела да видиш, братле – той я е чукал! Спал си с нея, нали? – Хакера подскачаше като дете. Сизиф размахваше ръце, сякаш се учи да лети и изобщо не им обърна внимание: 

– Пичове, ако преди стоици хиляди години прадядовците ми бяха започнали да правят тези упражнения за летене, аз днеска щях да си летя. Сега ги правя тези упражнения и след стотици хиляди години правнуците ми няма да ме обвиняват, че не летят! – Сизиф много бавно махаше с ръце… 

– Ти нямаш деца и няма да имаш, защото си егоистично копеле! – Хакера беше провокативен, защото смяташе, че едно детенце ще помогне на Сизиф да слезе на земята, защото ще трябва да се грижи за някого. – Но този любящ баща на две дъщери е спал с Жената-в-бяло. Знаех си аз – който изневерява на жена си, има момичета!

– Разкарай се от тука! – Бруно бутна Хакера, който се взираше в муцуната му и си тръгна. 

Взе метрото на Стадиона. Гледаше хората. Само нещастници живеят в тая шибана държава. Някакво младо момиче гризеше ябълка. Беше много грозна и много слаба. Сигурно живееше здравословно. Ученик с пъпки и скъсани маратонки, който мрази родителите си и знае, че никога няма да може да емигрира. Старец, който се вози с метрото по цял ден, защото у дома само се пречка и го чакат да умре. Жена с роман на Орхан Памук, стари изтъркани обувки и грозен грим. Сигурно е завършила руска филология, а сега работи на гише № 32 в КАТ… Бруно се хвана, че ги мрази. Господи, какво е да си им Бог на ТЕЗИ? Можеш ли да ги обичаш, Господи? Пращал ли си тук ангелите си?

Представи си изведнъж, че старецът Зосима[xx] се вози в метрото. Бруно реши да се прибере и да напише разказ как един ангел слиза в метрото. Представяше си го като Зосима. Слиза, застава на единия край на вагона и започва да обича пътниците. Очите му са пълни с любов. Любовта му къпе пътуващите и те, без да знаят защо, започват да се усмихват. Ангелът мисли само доброто на всички пътници. Момичето с ябълката ще си направи блог и ще се влюби през интернет в пича, който навремето хакна страницата на президента. Пъпчивият ученик ще спечели олимпиада по философия и ще влезе да учи социология в Софийския. Там ще срещне Магдалена с чупливата коса и заедно ще открият нова парадигма, с която да обяснят политическата система на постмодерните общества и вътрешните противоречия на глобализацията. Жената от гише № 32 ще разбере, че мъжът й си има любовница, ще се разведат и ще започне работа като детска учителка. При нея ще се запише Даниел, който един ден ще открие лекарство срещу рак и никога няма да я забрави. Умиращият старец ще умре. Ще срещне ангела. Двамата ще тръгнат по пътеката на светлината, но ще завият надясно и там ангелът ще му напомни, че сам е избрал да слезе на земята и да живее в тая-нещастна-държава. Старецът пак ще е вечен, ще се усмихне и ще си припомни всичко… Разказът свършва как си седи ангелът-Зосима в метрото, обича пътниците и се чуди защо на него точно му хрумва да обича, а другите мразят. Тогава погледът му се натъква на едно дете – около три годишно, не повече, – което се е гушнало в баба си, гледа Зосима в очите и го обича.

„Блудкаж!” – Бруно мислеше за собствената си идея за разказ, блъскайки някакви лелки, които се опитваха да се напъхат в метрото, преди хората да се слезли – а тъпото детенце как реши да обича Зосима? Блудкаж! Никога не написа разказа. 

***

Бруно се прибра. Къпа се. Елена влезе в банята при него, но той бързо се изнесе, защото нещо му било лошо. Гледа „Емигранти”[xxi]. Донякъде, защото DVD-то се скапа. Стана му мъчно. Прати SMS на Ивайло Христов с текст „blagodarya ti, boje”. После прати още един: “ti si kosmonavt”. Чете „Майсторът и маргарита”. Спа малко, събуди се, яде стара пица, рисува по тапетите в кабинета си, пусна телевизора – даваха „Да обичаш на инат”. Моли се. Моли се така: „Благодаря ти, Господи! Благодаря ти, че си ни дал живот! Благодаря ти, че си направил този свят – училище за нас! Благодаря ти, Господи! Моля те, Господи, нека бъде твоята светлина в душите ни! Моля те, прости ми, че нямам сили да вървя към теб! Прости ми, че те изоставям, Господи! Че не те чувам, когато ми говориш! Че нямам сили да се обърна към тебе…”

Сънува, че две ангелчета пушат трева на прозореца му, а Румен Петков ги гони с метла. Опита се да тълкува съня си още докато спеше. Сигурно подсъзнанието се опитва да му каже, че и ангелите са друсани, какво остава за обикновените хора. Какво е скритото му желание? Сигурно желае да може да тълкува сънищата си.

Спа лошо. Цепеше го главата, когато се събуди. Нещо се скара на голямата си дъщеря и му стана мъчно, когато видя тъжните й очи. Родителите се карат на децата си, когато са сърдити сами на себе си. Елена също беше кисела онази сутрин. Нещо се сдърпаха на мивката в кухнята. Некъв политолог обясняваше по „Хоризонт”, че колкото повече се опитваш у нас да си реализираш проекта на практика, толкова по-големи проблеми ти създава администрацията, защото когато работиш, винаги има разминаване между предварителните очаквания и получените резултати. Когато си реализираш проекта само на хартия, всичко ти е наред, защото документите ти съответстват на проектното предложение. Защо тогава да реализираш проекти у нас и да си създаваш проблеми – купи си документи. По-евтино, по-ефективно, по-бързо. 

Искаше да се изнесе от вкъщи колкото може по-бързо, защото беше изнервен, недоспал, дразнеше се от най-малкото. Сложи си костюм и вратовръзка и отиде на един семинар за усвояването на средствата от Европейския съюз, който се провеждаше в хотел „Радисън”. Бяха поканили трима много самоуверени и представителни германци за лектори, защото Германия, от целия ЕС, е най-напред в тази материя. Харизматичните германци много бодро, делово и подредено обясняваха неща като за малоумни. Бяха взели големите си хонорари и се чувстваха като сред аборигени, на които казват каква е разликата между хладилник и прахосмукачка. Около тях пърхаха с крилца министърът по европейските въпроси и външният министър, но не след дълго се извиниха и се изнесоха, защото и медиите си тръгнаха. Дойде времето за въпроси и залата избухна: Има противоречие между точка 7 и точка 11; никъде в договорите няма такива изисквания за визуализация, защо не им признават разходите; защо се променят допустимите разходи пост-фактум; защо никога не отговарят на въпросите в писмен вид и защо отговорите не се качват на сайта; защо за бенефициентите има срокове, а никъде няма срокове за администрацията; защо не са качени изискванията за малки тръжни процедури никъде на сайта; хората от мониторинга са некомпетентни, как могат да се сменят; защо се бавят преводите на вече одобрени разходи; защо, защо…

Германците пуснаха отработените си предварително усмивки и казаха, че не са успели да запишат всички въпроси, но най-добре за тези неща да се отнасят към съда, ако наистина са се случили. Бруно стана и каза, че това изобщо не работи, защото в съда делото ще се забави, ще минат двете години давност на програмата и така със сигурност ще си изгубят парите. Изисканите германци казаха, че това са си вътрешни работи, в които те не могат да се месят и българското общество трябва да развие капацитета си да се справя с тези проблеми. Те можели само да разкажат как е в Германия… Държаха се с престорено уважение към аудиторията, но Бруно вече беше убеден, че след въпросите и те напълно са се убедили, че са попаднали в среда на аборигени, които никога няма да успеят да усвоят повече от два процента от средствата, на които имат право по програмите на Европейския съюз. 

Когато на следващия ден Бруно се възмущаваше от тъпите, самодоволни, мазни германски бюрократи, които изобщо не разбират какво става у нас пред Принцесата в Слатино, тя внезапно го хвана за ръката, усмихна му се, завъртя се и избяга.

Вече беше започнало да му писва. По онова време из региона непрекъснато гастролираха разни наперени като разгонен паун костюмари, които обясняваха по семинари, кръгли маси и от екраните на най-популярните телевизии, че българите трябва да запретнат ръкавите си и да работят здарво, ако искат да успеят. Производителността на труда в страната била най-ниска в целия Европейски съюз. Социализмът бил разглезил хората и те били забравили какво е да се работи здраво. „Хващайте се на работа и ще успеете! Има работа и някой трябва да я свърши! За да достигнете стандарта на напредналите, трябва да работите здраво!” Беше гнусно! Подло! Лицемерно! Казваха го със самодоволните си усмивки. Бодри. Наспани. Отпочинали. Свежи като репички. Казваха го в хода на едночасова лекция, която беше единственият им ангажимент за съответната седмица. Защото по стандартите за работа на техните организации, подобна лекция изисква едноседмична предварителна подготовка. А те въртяха една и съща плоча на дълго турне из цяла Централна и Източна Европа. Затова домакините покриваха ценния престой на знатните лектори в най-луксозните апартаменти на най-скъпите хотели, включително и проститутките. Дори и да не слагаме в сметката цената на транспорта и нощувките, хонорарите на високите гости за всеки един от седемте дни „предварителна подготовка”, които кулминират в софистицирана препоръка да се бачка яко, надвишаваше месечната заплата на участниците в семинарите и конференците от страна на домакините. Домакините обикновено бяха сдухани, изглеждаха неподготвени и специалисти в някаква близка, но все пак друга област. Това впечатление нагледно илюстрираше и още повече засилваше тезата на западните експерти, че българите не работят. Беше цинично!

Бруно помнеше как бачка в Щатите. Изкарваше по две пълни осем часови смени. Но там средата те кара да работиш. Всеки ден си броиш паричките. Всичко те насърчава да дадеш най-доброто от себе си. Изобщо не му тежеше да работи по 16 часа. Имаше цели 8 часа за почивка! В България рядко успяваше да отдели повече от четири-пет часа за сън. В Щатите всичко беше подредено, не губеше време за битови глупости, като задръствания, опашки, скапани услуги, повреда във водопровода, срязан кабел за интернет поради техническа грешка, изчезнали застрахователи, фалшиви левове, кофти трева, разбити ключалки. Тук всичко те спъва, а там всичко те насърчава да тичаш по пистата. Вдигаше сам тежките лодки и ги мъкнеш над главата си, защото не искаше да си губи времето с партньор, който, като повечето американчета, които бачкаха на езерото, щеше да е изнежен, мързелив, презадоволен и хленчещ, че трябва да си изкарва с труд джобните, вместо да си кара сърфа.

По същия начин се чувстваше и в Западна Европа, когато като студент започна да ходи по Еразъм. Чиновниците из университетите смятаха, че е техен най-висш граждански дълг да спазват стриктно работното си време и да затворят гишето точно на секундата, защото иначе им се нарушават правата. За едно и също време Бруно свършваше три пъти повече работа от останалите си колеги, защото просто не пилееше енергия за глупостите, които тук му висяха на шията като воденични камъни – от липсата на скапан тонер в принтера, през флегматичния характер на секретарката до необходимостта да разговаря в коридорите с началниците си, защото иначе не било учтиво… Там ставаше бодър в шест сутринта, тичаше в парка, ходеше на лекции, работеше си по проектите и се прибираше след купони в един и половина всеки ден и пак се чувстваше като на курорт, защото просто виждаше смисъла и резултата от усилита си. Тука не.

Сизиф настояваше в интервютата, че в България най-добрият начин да не успееш никога е да бачкаш. Защото сме били страната на неограничените невъзможности – тук има неограничен набор от неща, които никога не можеш да постигнеш. Смяташе, че ако бачкаш, мутрите ще те забележат и ще дойдат да те пребият и да ти вземат бизнеса. Ще ти счупат краката с винкел. Ще ти пратят данъчни, за да ти съсипят живота. Ченгетата ще подушат, че им се месиш в далаверите и ще ти подпалят складовете или ще ти прережат маркучетата, за да ти изтече спирачната течност и да загинеш при злополука, защото си карал с несъобразена скорост. Разправяше за някакъв негов приятел, с когото заедно били с бащите си навремето в посолството. Бил много будно и много амбициозно момче. Учил здраво и заминал за Лондон. Искал да работи на борсата в ситито. Бачкал по 20 часа на ден. За няколко години успял да изкара достатъчно пари, за да се върне в България и да стартира бинес в родния Пазарджик. Адски амбициозен, упорит и кадърен. Но се набутал сам между шамарите, защото искал да измести мутри от пазара за майонеза, който пазар те си били вече монополизирали. Пратили му някаква манекенка, в която той се влюбил като първия глупак. Започнали да заплашват клиентите му. Отвлекли му счетоводителката. Започнали дела срещу него. Навивали винтове в гумите на джипа, за да спадат в движение. Пълна програма. Манекенката го пеела за всичко. Накрая го намерили с пръснат череп край един мотел преди Търговище. Роднините му смятали, че ченгетата са го „самоубиил”, но според Сизиф, който го познавал от дете, той наистина не издържал и сам си теглил куршума. Е това е тука – посредсвените иманяри като овчарчето Коко получават орден „Стара планина”, а свестните изследователи мечтаят да могат да си позволят колбаси „Стара планина”. „Колко момчета си отидоха ей-така, за нищо” – все така завършваха разказите на Сизиф. 

***

Следващия път Бруно вече сам потърси Жената-в-бяло, защото искаше да е напълно сигурен, че поне обученията – последната част от проекта – ще са изрядни. Казаха му да изпрати официално писмо, че не става това по имейл и телефон и да чака. Чака един месец. Втори месец. Трети месец. Четвърти, пети… Проектът вече приключваше и всички опити на Бруно да достигне до Жената-в-бяло претърпяха фиаско. Така и не дочака официален отговор. Обученията минаха на сляпо. Кметът на Кюстендил каза, че ако не признаят разходите, той лично ще пише гневни писма в Брюксел. Когато обаче по-късно не признаха разходите, той от няколко седмици вече не беше кмет…

***

Сизиф гледаше от дванйсети етаж буболечките долу, които приличаха на хора:

– Джордано, написа ли ми книгата? Ще делим 50 на 50…  

– Няма смисъл, майна. Хората искат да прочетат нещо красиво. Ако изобщо някой чете в наши дни. Хващат се за книгата, за да избягат от грозния живот, който живеем. Искат едно хармонично, едно бистро, романтично, приятно четиво, което доставя естетическа наслада. Да можеш да си го отвориш на плажа и да избягаш от всекидневието си. Леко и приятно. Твоите истории са все едни грозни, сам го знаеш…

– Красиво е, пич! Това е красотата на грозното. „Цветя на злото”. Естетика на отвратителното. Ние сме деца на Бодлер[xxii]. Красивите романчета са за интелектуални чекиджии, които не искат да ядат шамарите на живота. Готините пичове не сме така. Виж Ъпсурт – нашата естетика е естетиката на „кръвта в сополите”. Забелязал ли си, пич, че хората, които мислят „позитивно” просто искат да се затворят в своята килийка, да заключат отвътре вратата, да не пускат никого. Тръпнат цял живот от страх, че може някаква сила да разбие вратата и болката и страданието да наводнят светчето им. Те никога няма да спрат на улицата, ако видят, че пребиват някого отстрани. А ще се приберат у дома, ще се изкъпят и ще се убедят сами с много разумни аргументи, че пребитият сигурно си го е заслужавал. И ще забравят. Може да си пуснат филм с Хю Грант. Няма да забележат детето, което проси на улицата, посинените очи на съседката, наркомана, който лежи в тревата в парка… Търсят и виждат само красивото. Умеят да му се наслаждават. Кефят се на задушени зеленчуци със сос от ароматни сирена. Те не ядат, а се хранят здравословно. Дори и не употребяват мръсни думи. Не чукат, а правят любов. Кефят се на романтичните комедии. Слушат релаксираща музика и мислят позитивно. Другото просто не ги засяга. Не носят отговорност за другото. Дай им златен кафез и ги остави да си живеят в него. Няма защо да се обременяват с негативни мисли, ако така или иначе нищо не могат да направят нито за пребития, нито за болния, нито за страдащия. Защо и те да страдат и така да увеличават общото страдание в света? Всеки сам трябва да бъде щастлив и колкото повече хора успеят, толкова по-добро място ще бъде светът! Отвратително е, пич! Грозна е тази красота, не мислиш ли?

– Майна, не мога да пиша за ТЕБЕ. Това си е ТВОЯТА история. – Бруно беше домъкнал една сладоледена торта в офиса, но момичетата бяха на диети, а Сизиф висеше на прозореца и Бруно си я ядеше сам.

Сизиф слезе от прозореца. Кацна до Бруно. Погледна го в очите. Сложи двете си ръце на раменете му и каза много бавно:

– Не, пич. Не е за мене. За тебе е. Ти си Бруно Бунаков. Не съм аз. Не го ли разбра най-сетне?

– Знам! Но кой ще я чете, майна? Ние живеем в кенеф. Хората искат да забравят за лайната, а ти ме караш да естетизирам нюансите на кафявото. Но кого му пука! Гледай сапунки и дръж главата си над повърхността, за да можеш поне да дишаш… и си запуши носа!

– Джордано е прав – Хакера беше влязъл без да почука и беше чул последната част от разговора им. – Културната ситуация у нас не позволява да се напише роман. Романът изисква да се поставиш на гледната точка на другия, да погледнеш света през неговите или нейните очи, да преживееш неговите или нейните емоции. Всеки модерен роман е един мисловен експеримент, решава актуална задача, хваща за топките духа на времето. И ги стиска. Но днес у нас няма дух. Живеем без-духовно. Има само духане и това е. Не само си отчужден от другите, но и от себе си сме се отчуждили. Аз, момчета, не виждам смисъл в живота си. Най-гадното е да живееш без смисъл. Копелдашките богове са знаели как да накажат оня Сизиф. По-добре да умреш смислено, отколкото да не можеш да умреш в безсмислието.

– Тая Мария ти е изпила ума – Сизиф се ухили, но Хакера продължи: 

– Понякога си фантазирам, че всъщност живея някакъв смислен живот. Докато спя. Като се събудя, не помня какъв точно. Но си мисля, че докато спя, отивам в друг свят. Там правя нещо полезно, нещо смислено, нещо разумно. Представям си, че щом заспя, излизам от тялото си и започвам да обикалям света като ангел и да го почиствам от отпадъците, които хората изпускат небрежно. Летя си над градовете и, без хората да знаят, влизам в главите им и нося светлина и вяра… Избирам някоя държава, някой град, някой краен квартал, някой блок. За мен цялата планета е едно. Не правя разлики, не слагам граници. Няма по-напреднали и по-изостанали, по-богати и по-бедни, по-престижни и по-срамни. Надничам през прозорчите. Виждам някой третокласник, умиращ от ужас за контролното по математика от следавщия ден. Влизам. Присядам до него. Галя го в съня му. Изваждам лошите мисли и му вдъхвам спокойствие, увереност и оптимизъм. После отивам на друго място. При възрастен фермер, затънал в дългове. Разтривам врата му, за да го отпуснат шиповете. Обливам мислите му със свежест и сила. Лекувам му пердето на лявото око и го моля да набере на следващата сутрин цветя за жена си.

Хакера замълча за миг и пак се върна на темата за романите:

– Тука удържането на собствената ни гледна точка е толкова проблематично, че ние изпитваме ужас само от мисълта да мислим за другите! Вкопчили сме се със зъби и нокти в своята позиция. Затова сме толкова нетолерантни към всякакви различни. Буквално сме ксено-фоби. Всеки различен ни изглежда луд, идиот. Така нямаме ресурси да раз-говаряме с него или с нея, да водим диа-лог. Погледнете всяко предаване по телевизията. Зная, че не гледате, но се накарайте да гледате. Там няма аргументи – изправят се воля срещу воля и трябва да наложиш волята си над другия, да го смажеш с воля, а не да го чуеш, да го разбереш, да го съхраниш, защото сте част от един и същи диа-лог. Тук всеки се е удавил в собствения си монолог и ползва другите като патерици, за да втвърди разколебаната си позиция. Проблемът е, момчета, че самите ние са възприемаме като нещо различно. Затова и себе си мразим, това е най-гадното. Няма и не може да има роман в тази културна среда. Най-многото е Алек Попов – късият разказ става дълъг, а дългият може да кулминира в новела. Но това е таванът. Книгата първо се пише като вицове в туитър. Публикуването в книжно тяло е нещо като жест на добра воля към библиотеките, които още нямат достъп до интенет…

– Пак си прекалил с Кант – Сизиф гледаше Хакера с любов, а Бруно се замисли, че му се ядат палачинки с кленов сироп. 

– Не можеш да имаш доверие на никого! – Хакера беше запалил моторетката. – Даже на най-близките си! – Хакера гледаше Бруно в очите. – Защото най-близките ти, за някакъв си проект, са готови, Сизиф, например да изневерят на Елена. Освен това, Сизиф, най-близките ти са готови да те подпишат, без да ти кажат. Все едно, Сизиф, ти си взел хонорар, а всъщност те са си го прибрали.  

– Щях да ви кажа, момчета! – Бруно наистина се готвеше да им каже, но Хакера започна пръв просто.

– Кога, ако смея да попитам, щеше да ни кажеш? А на Елена кога ще кажеш? – Хакера беше почервенял от яд.

– Хакер, Сизиф, за да спася проекта го направих. Жената-в-бяло ми се обади в последния момент, че трябва да отчета гражданските договори и нямаше време да ви питам. Затова ви подписах! Нищо лошо не съм направил.

– Нищо, но си взел парите! Жената-в-бяло ми каза. – Хакера вече се беше успокоил и говореше с отегчение и досада, което беше по-гадно, отколкото като беше ядосан. – Еврейска му работа, Сизиф: видят ли кинти и нещо им става, превъртат и забравят всичко.

– Никакви пари не съм взел, Хакер. Точно обратното е – изтеглих от банката парите на Елена за децата, за да платя осигуровките по хонорарите, които трябва да отчетем. Иначе изтича срокът и губим въобще тези хонорари. Шибанярите не са превели никакви средства, освен първия транш.

– Можеше поне да ни кажеш, че си ни подписал, пич. – Сизиф много-много не се интересуваше от този проект, а и хонорарите бяха под прага му на чувствителност. 

– Щях, майна, затова дойдох днес, но Хакера започна пръв.

– Джордано, ти си ни подписал преди една седмица! Оттогава сме се чували поне пет пъти! – Хакера вече говореше с досада и отегчение.

– Щях да ви кажа! Но, кълна се, никакви пари не са превели!

– Да бе, да, колкото ще кажеш и на Елена, че си чукал Жената-в-бяло, заради тъпия проект.

Бруно бутна Хакера рязко на стола и си излезе, тряскайки врата след себе си.

***

Бруно имаше нужда малко да подреди мислите в главата си. Затова се записа в едно обучение по управление на европейски проекти, което щеше да се проведе в Македония. Елена малко се намуси, но го усещаше, че е адски напрегнат напоследък и го остави да замине. Беше само за три дни, а и майка му щеше да й помага. От България бяха само двама човека и изчакаха двамата румънци, които също участваха в обучението да минат и да ги вземат, идвайки от Букурещ, за да пътуват с тяхната кола. Щяха да се чакат с домакините от Македония в Скопие, да пренощуват там и на сутринта да отпътуват за семинара в Охрид. Бруно не харесваше централната част на Скопие, защото му напомняше сталинистката архитектура на София. Но обичаше малките отдалечени кварталчета с подредени къщички със спретнати дворчета. Заряза другите в хотела и тръгна да се разхожда сам из Скопие накъдето му видят очите. Всички предпочитат Охридското езеро пред Скопие, но тук Бруно усещаше някакво духовно родство с еврейския квартал в Пловдив и се чувстваше по-уютно. Охрид беше прекалено комерсиално място, където ти пресмятаха парите, преди да ти кажат добър ден. Красиво е, няма спор, но в Скопие се усещаше този микс от общностен живот, разтърсен от религиозни напрежения и изкуствено хванат в административен проект за бърза обществена модернизация.

Нямаше за къде да бърза. Можеше да се прибере в хотела чак на следващата сутрин и да спи в колата на път за Охрид. Обичаше тези мигове на безвремие, защото можеше да остане насаме със себе си. Все по-рядко му се случваше. Обичаше пътуването с влак, чакането по спирките и на опашките, защото на такива места е легитимно да не говориш с другите, да не правиш нищо и да се затвориш насаме с мислите си. Сети се за своята идея за стареца Зосима, който слиза в метрото и обича хората. Дали за Зосима има значение дали си българин, албанец, сърбин или македонец? Защо българите още страдат от национални комплекси спрямо турците, а нямат комплекси от гърците и румънците, например? Защо македонците страдат от комплекси спрямо българите, а са надживели сякаш тези към сърбите? Германците дали вече са се освободили от комплексите си спрямо французи и англичани? Американците от европейците… Национализмът не може да мине без национални комплекси. Припомни си „Въобразените общности”[xxiii]. Един ден ще трябва да напише книга за административната система на постмодерните общества…

Бруно се мотаеше безцелно, зяпаше по хората и къщите като Двуцветко[xxiv]. Сети се, че Макс Вебер[xxv] така получава идеите си. Зачака да му хрумне нещо. Но не би. Когато беше малък винаги, когато се изгубеше в плановете, проектите и нещастията си, се опитваше да си представи двата крайни полюса на ситуацията – най-добрата и най-лошата развръзка. Това го ориентираше къде е и му помагаше да се измъкне. Седна на една пейка и се загледа в къщата срещу него. Двуетажна къща, боядисана в резеда, малко дворче, поолющена мазилка, стара ограда, мушкато, което придаваше особен уют… Представи си я боядисана в жълто с кафява дървена дограма, по-големи френски прозорци, още мушкато и здравец под прозорците, нов покрив от червени керемиди, много трева в дворчето, асма, ограда от дялан камък и стъкло. Представи си, че вътре живеят младо семейство програмисти с две дъщери. Горният етаж е за живеене, а долу имат кабинети, зала за срещи и приемна за клиенти. Отзад също има двор с пързалка за децата, люлки и надуваем басейн за през летните жеги. Усмихна се лекичко. А най-лошият вариант? Мазилката пада съвсем, покривът тече, пукат се тръбите на канализацията. Къщата е на голямо семейство, карат се за наследството, не могат да я продадат, защото част от наследниците са в САЩ. Не могат и да я ремонтират, защото не искат да плащат вместо други. Той какво би направил, ако е в този най-лош вариант – няма пари, скаран е с всички роднини, има акт от общината за неугледен външен вид? Нещо артистично! Да изчука мазилката и да остави тук-там парчета до тухла под формата на сърца? Да изрисува стъклата с цветни бои? Да опакова ръждясалите пръти на оградата с конопено въже? Не би било зле!

Но какво да прави с тъпия проект, който вървеше наОАПК? Най-лошият вариант е изобщо да не им признаят разходите и да затъне в огромни дългове, да се изпокара с приятелите си, да не може повече да кандидатства, защото ще го сложат в черния списък. Най-добрият е да му се махне от главата час по-скоро. Артистичен изход? Забрави! Сети се пак за „Емигранти”[xxvi]: „Тука не можем и да умрем красиво! Ще трябва да живеем…” Защо трябваше да им живее на тези! Защо трябваше само да им легитимира далаверите! Какво го свързва с тази „въобразена общност”? В Европа неговите сънародници са крадливи, мръсни, лъжливи криминали и проститутки, които местните власти се чудят как да депортират. У дома са все по-безчувствени носорози, които стават все по-дебелокожи, за да могат да оцеляват. А самодоволни, нахилени корумпета му обясняват как гражданският сектор трябвало било да бъде инициативен, да се включва в управлението, да оказва натиск върху държавата и да си сътрудничи с нейните органи. Усети прилив на агресия. Припомни си как Елена се беше прибрала бясна и пияна след едно фирмено парти:

– Джордано, купи ми пушка! Искам да ги убия! Мразя ги! Искам да имам пушка и да ги стрелям. Но да умират бавно и в големи мъки! 

Той се беше опитал да я успокои, но тя продължаваше да нарежда:

– Искам да съм страшна! Да съм мъж, да съм сто и петдесет кила и тъпа като галош! Само така може да се живее тука! Надути нещастници! Кой си ти, бе? Какво като си министър? Нали те знам аз, че нищо не разбираш! Това, че си забогатял като кредитен милонер не те прави по-умен. Същият простак си си!

Беше късно, Елена крещеше и той се опасяваше, че виковете й се чуват из целия вход. Помоли я да се успокои, да се съблече и да седне. Тя се развика още по-високо:

– Не ми казвай и ти какво да правя! Каквото си искам ще правя! Само ми купи пушка, мили, за да ги убия всичките! – Елена изведнъж смени настроението си и започна да се държи предизвикателно. Седна върху коленете му и опря бюста си о лицето му. Той се опита да я гушне, но тя беше пияна, залюля се и се изхлузи на пода. Често се връщаше така от партитата и тийм билдинг, които периодично се провеждаха в министерството им. Той се опитваше да измисли начин тя да не ходи там, но отсъствието не се толерираше. В началото Бруно мислеше, че Елена просто има лошо пиянство, но разбра как тя се чувства, едва когато вече беше бременна и имаше извинение той да отиде с нея, за да може да я откара по-рано у дома. Бяха в един хотел в Боровец. Слязоха в ресторанта, където вече бяха сложени софрите и колегите й се наливаха, пускайки дебелашки шеги. Елена вече не пиеше, заради бременността. Колкото повече напредваше тържеството, толкова повече Бруно се чувстваше омерзен, че присъства на едно и също място с цинични лелки, които открито казваха колко пари са дали подкуп, за да ги назначат на работа и кого как са изчукали навремето си. Ще стане ли такава и Елена след десет години? Танцуваха бясно, размятайки телеса по дансинга под ритъма на някакви полу-голи чалга певици с изкуствени устни и цици. Парадираха с връзките си. Открито се обиждаха едни други, стремейки се да унизят всеки, който е на по-ниска позиция. Това им доставяше огромно удоволствие. Дразнеха се, заяждаха се, псуваха се даже по едно време. Мачкаха всеки отдолу и се подмазваха на всеки отгоре. Разговорите все се връщаха на това коя къде е ходила из Европа на служебна командировка, коя колко е останала, къде пак ще отиде. Бяха надменни, некомпетентни, груби. Облечени в бяло. Наистина изглеждаха дебелокожи и оперирани от всякаква деликатност. Затъпели, защото са ги мачкали и готови да мачкат всеки, който им падне в ръчичките. По едно време Елена и Бруно се спогледаха. Тя отиде сякаш до тоалетната, той излезе за нещо до стаята си. Метнаха в колата багажа, който не бяха и разопаковали и се прибраха същата нощ в София. 

***

Бруно беше забравил за този „тиймбилдинг”. Припомни си го, когато мина да вземе Хакера от университета, защото трябваше да работят по интернет базираната платформа на проекта. Докато чакаше Хакера в коридора, Бруно подслуша без да си ще разговор на двама мъже, които изглежда преподаваха в университета. Шегуваха се нещо за студентките. Говореха така, сякаш това не беше университет, а стоянка за таксиджии. Бруно не искаше да слуша и се опита да се отдалечи по посока на коридора, защото онези очевидно не се притесняваха, че говорят на висок глас и всеки може да ги чуе. Опасяваше се обаче, че може да изпусне Хакера, на който – типично за един философ – му беше паднала батерията на телефона. Затова се зачете в информационното табло на стената. Не можеше да не ги чува. Единият мъж настояваше пред другия, че трябва да се прави дистинкция между преподаването като професия и като призвание. Особено в днешно време. Че тяхното призвание като преподаватели, макар и да не го пише в трудовите им договори – това било част от академичния етос, – било да подготвят студентите за живота. Затова техният академичен дълг повелявал да обучат студентите да плащат подкупи, а студентките да извършват сексуални услуги, защото само така щели били те да се реализират в живота. И двамата избухнаха в смях.

***

При поредното прибиране от Кюстендил, Бруно отби към южните склонове на Витоша. Заряза колата край село Чуйпетльово и тръгна да се разхожда из гората. Искаше му се да се превърне в горско джудже. Обичаше да излиза сам сред природата. Чувстваше се у дома си. Жив. Силен. Здрав. Обичаше да гледа от високото градчетата долу в низините. Пълни с дребни човечета, които нещо щъкат. Но са самотни. Никога не беше самотен, когато е сам. Още по-малко в природата. Чувстваше се свързан по някакъв магически начин с всяка тревичка, всеки камък, всеки облак, всяко дърво, всяка животинка. Сякаш хиляди сияйни невидими нишки минаваха през него и през всичко останало. Представяше си, че облаците са духове, дърветата са духове, потоците са духове – вечни духове, които обитават тези места от стотици хиляди години. Било е същото преди пет години, преди петдесет, петстотин, пет хиляди, петдесет хиляди. В планината се чувстваше като в машина на времето. След сто, след хиляда, след петдесет хиляди години тук ще е същото и никой няма да знае, че него някога го е имало, че е бил… Елфите, джуджетата, самодивите още обикаляха из тези места. Надничаха иззад дърветата, защото познаваха, че и той е на деветстотин седемдесет и шест години и три месеца. Чувстваше се свободен. Веднъж цял ден беше обикалял безцелно из Рила. Представяше си, както обикновено, че снима филм за себе си. Както в „Кентавърът”[xxvii], но не театър, а филм. Представяше си къде е камерата, как се движи кранът, къде има фарт. Обичаше да си играе с гледните точки – фокус върху калинка, след това отваряне на камерата и се вижда как той крачи в низините. Или пък снимка от погледа на орел, който лети високо-високо. Рее се над онзи хълм. Издига се. Ускорява. Каца в гнездото си. Обръща глава и вижда Бруно, който се катери на съседната скала, но на същата височина… Така стигна до един водопад и реши да си почине. Започна да прави дихателните си упражнения. В един момент усети, че се свърза с Вселената. Мислеше, че това е само метафора. Че йогите така онагледяват идеите си. Мисълта, че те го имат предвид буквално, го разтърси. Усети как плува в потоци от енергия. Че вече е сияйно яйце, което обема много повече пространство около тялото му. Наслаждаваше се на усещането да гали енергията, да танцува с лазурната светлина. Тогава чу гласовете им. Бяха зад него. Успя да погледне назад, без да се обръща. Когато се свържеш с Вселената, вече виждаш във всички посоки. Пееха прекрасно. Бяха вечни същества. Високи. Струваха му се високи около шест метра. С божествени гласове. Бели лица. Пееха му за добре дошъл… Знаеше, че те са около него, когато е сред природата. Дори и да не ги вижда. Но слизайки в града, затъваше и губеше връзката си с тях. Мечтаеше да стане хижар някъде високо в планината, където не може да се стигне с кола, а само пеша, след осем часа интензивно катерене. Навремето си взимаше раницата и сам правеше десетчасови преходи. Приятелите му го питаха дали не се страхува. Дали носи оръжие. Не се страхуваше. Не и сред природата. Разбира се, когато тръгваше през зимата в лошо време на някой по-опасен преход, винаги казваше на планинските спасители от съответната база в коя посока тръгва. Но го правеше по-скоро, защото беше повод да си побъбри с тях. А и демонстрираше уважение към труда им. В планината разбираш кой колко струва.

Бруно седна под един дъб и се загледа в хоризонта. „Хайде, мисли, майна! Светът е подреден. Не се дръж като пубер. Мисли разумно! Какво искаш да постигнеш? Каква е целта ти? Искам този проект да ми се махне час по-скоро от главата. Но искаш ли да помогнеш на хората от Кюстендил? Искаш ли да реализираш дейностите си по проекта? Вече не. Просто искам да е свършил. Майна, ориентирай се в ситуацията! Тогава търси изход! Защо не можеш да си реализираш проекта? Защото непрекъснато сменят изискванията. Непрекъснато сменят правилата. Кой ги сменя? Жените-в-бяло. Защо го правят? Защото и тях самите сигурно ги натискат. Кой ги натиска? Шефовете им. Защо ги натискат? Не зная. Помисли! Какви са възможните хипотези? Какъв е смисълът от всичко това? Започни още от самото начало! Обяснявай като на някой малоумен. Припомни си как с баща ти решавахте задачи по математика навремето. Разбий задачата на най-прости части и тогава я реши! Това са средства от Европейския съюз. Европейският съюз е замислен като общ пазар, но все повече се превръща в голяма социална държава. Един огромен приют за социално слаби. Всеки иска да живее на социални помощи и никой не иска да работи. Богатите западняри искат да ни продават стоките си, но не искат да ни позволят да отидем и да се конкурираме с тях на техния трудов пазар. Фалират бизнеса ни и ни компенсират със социални помощи, които да притъпят агонията. По принцип тези средства трябва да помогнат да се преодолеят огромните разлики в икономическото развитие в различните региони на Европейския съюз. В конкретния случай тези средства трябва да помогнат за модернизацията на общинските администрации, в това число и община Кюстендил. Могат да се въведат много добри практики, които да направят административното обслужване по-ефективно, по-бързо, по-евтино. Това е проектът ни – не откриваме топлата вода, а учим служителите на разни хватки, които могат много да им улеснят живота. Защо не върви проектът? Защото жените-в-бяло непрекъснато променят изискванията си и не отпускат спечелените средства. Какво би било най-добре за жените-в-бяло? Те непрекъснато се сменят и искат нещо различно всеки път. Можеш ли да им даваш нещо различно всеки път? Не, защото всяка от тях иска нещо различно за едно и също нещо. Защо правят така? Мисли! Те искат ли да ти пречат? Нали и те имат интерес програмата да върви? Не съм сигурен. Те са си на заплата. Искат ли подкуп? Ами стига толкова! Ако им дадем още, няма да можем изобщо да изпълним проекта! Какво ще правиш? Пресконференция? Оплачи се на началниците им! Дай сигнал до прокуратурата! Никой няма да дойде на такава пресконференция. Началниците и прокуратурата сигурно много добре знаят за какво става дума и прибират част от печалбата. Ако започна дело, давността ще мине и със сигурност ще затъна. Какво ще правиш? Какво да правя? Нямам ход. Нямам ход. Мат съм.”

Бруно осъзна, че се върти в омагьосан кръг. Изправи се рязко и си прасна главата в някакъв клон на дървото. Затича се с всички сили нагоре по склона. Тичаше, тичаше, тичаше. Спъна се, стана, тича, усети болка в глезена, не спря, тича, диша, подскача, крещя, тича, рита земята, падна, прегърна тревата, завря си носа в един мравуняк, пак тича. Седна на тревата. Загледа се в залеза. Опита се да си успокои дишането. Представи си, че до него е Малкият принц и заедно гледат залеза и мълчат. Стори му се, че не знае правилните думи, с които да улови света. Че не знае правилните понятия. „Осово време” би казал Ясперс[xxviii]. Чувстваше се така, сякаш го карат да свири на роял с боксьорски ръкавици. Светът му убягваше. Не беше на мястото си. Сякаш се беше явил с фрак на маскен бал. Или обратното по-скоро – беше се явил със смешен костюм на официална вечеря… Какво щеше да е, ако знаеше всичко? Погледна една тревичка пред себе си. Ако знаеше, че тази трева е еди каква си, от еди кой си подвид, на еди кой си вид. Латинското й име е еди кое си. Разпространява се тук и там. Може да се сдъвче и помага за спиране на кръвотечението при открити рани. В комбинация с еди какво си помага при изгаряния. Живее толкова време, размножава се така и така. А онзи хълм отсреща се казва еди как си. Но местните го наричат така и така. На него се е случило еди какво си през 507 година. А през 1814 се е случило друго. Скалите му са тези и тези. Представи си, че може да го види отгоре, от сателитна снимка. Че вижда геоложката му структура. Знае колко е висок, колко е тежък… Почувства се по-добре. Това са модерните фантазми – понеже си изгубен, искаш да знаеш всичко, но не знаеш ти самият кой си. Представи си, че познава всичките жени-в-бяло. Че знае кога и къде са родени, кои са родителите им, братята им, сестрите им. Че вижда животите им като на кино лента. Вижда видео записи как са играели като малки, какви подаръци са получавали за Нова година[xxix]. Какви ученички са били, кога са се влюбили, как са изгубили девствеността си. Първият оргазъм. Знае как са направили кариерите си. На кого са познати. Какво са учили и какво не знаят. Представи си, че знае всички документи на Европейския съюз – все едно има в ухото си невидима слушалка и хиляда специалисти, които стоят пред компютрите си, му диктуват какво да говори, когато се вижда с поредната Жена-в-бяло. Жените-в-бяло се опитват да го притискат, а той веднага им се усмихва, защото познава страховете и мотивите им и контраатакува: „Извинете ме, но вие сама знаете, че това, което сега ми казвате противоречи на директива 1234 от 12 май 2010 г.”, „Благодаря ви за мнението, но ви съветвам да си припомните практиката в Португалия и решението на Съда в Страсбург по дело номер 5867 от 13 август 2004 г.”, „Съжалявам, но вчера се видях на едно парти с вашия министър и той не смята, че трябва да се следва процедура 324 от 30 юни, а да се премине към постановление на министерски съвет от 16 януари 2006 г.”…

Почувства се по-добре. Сети се за къщата в Скопие, която си представяше, че ще стане жълта и с нови червени керемиди. Тези фантазми му позволяваха да оцелее в София. Беше придобил навика да прави наум снимки на това, което беше пред очите му и да го променя по най-добрия възможен начин. Така пребоядисваше сградите, преобличаше хората, променяше лицата и навиците им. Внасяше ред. Това помагаше да преживява, защото дупките по улиците, гневните лица, празните погледи и мизерията го скапваха. Хакера му беше разправял наскоро за някакви военни от Търново, които си фантазирали, че произвеждат автомобили и хеликоптери. Самият Хакер си фантазираше, че живее смислен живот, когато спи. Бруно пък си фантазираше, че живее на пет места едновременно. Че и на петте места е все той – със същата физика, същата психика, но в различен социален контекст. Представяше си, че е беден циганин в незаконен ромски квартал в предградие на Париж. Че е индийски програмист, който работи в изнесена американска счетоводна фирма. Че е богат адвокат в Чили. Японски дизайнер в компания за тунинговане на спортни автомобили. Българин, завършил публична администрация и женен с две деца… Тези пет човека бяха свързани и знаеха един за друг. Подкрепяха се взаимно. Имаха сходни навици. Бяха абсолютно еднакви на външен вид, като се изключат расовите разлики, разбира се. Представяше си как адвокатът става сутрин от огромното си легло, целува жена си, която прилича на Елена, и отива да тича в собствения си парк. Така и циганинът става със същите аристократични маниери, целува циганката, завива циганчетата, нахлузва си скъсания анцуг и тича в Булонския лес. Индиецът прави азани, а японецът играе ката… Още от малък Бруно имаше проблеми с азовете си, но сега ги беше свел до пет и така ги беше надхитрил. Временно. Защо имаше тези фантазми? Сигурно защото те го успокояваха, че има и хора, които живеят по-зле от него, че социалните роли са просто костюми, които са налага да навличаме, че не е прикачен веднъж и завинаги за тази своя идентичност, която така ненавиждаше…  „Грешно мислиш, майна. Припомни си за задачите по математика. Как хитруваше. Когато не ставаше по нормалния начин, започваше отзад напред – от отговора и така стигаше до условието. Мисли отново така. Започни от края. Представи си, че вече си умрял. Че това е погребението ти. И сега се върни назад, за да видиш какъв живот си искал да водиш!”

Искаме да сме щастливи. Защо още вярваме на обещанието за щастие на земята? Щяхме да сме много по-доволни, ако си знаехме, че тук не можем да сме щастливи и разчитахме на награда в отвъдното. Хакера казваше, че е щастлив, защото винаги в главата му са изминалите последни три хиляди години и предстоящите първи триста. Смяташе, че на фона на кратичката история на човечеството от изправянето на маймуната до ден днешен, той живее доста по-дълго от средното, храни се доста по-калорично и разнообразно от средното и достъпът му до интернет е доста по-облекчен от средното за историята на човечеството… Трябва ли да се примиряваме? Трябва ли да се сравняваме с ранния Египет, за да не забелязваме кусурите на собственото ни здравеопазване? Трябва ли да виждаме пред очите си умиращия в продължение на шестнайсет часа войник на Наполеон, който при Ватерлоу са простреляли в корема, за да не се сърдим на наркоманчетата, които са ни разбили апартамента и отмъкнали лаптопа? Елена напоследък четеше книги за ГУЛАГ и за нацистките лагери. Казваше, че не сме били живеели толкова зле днес у нас. Дали е по-смислено да живееш един задоволен, уютен, щастлив живот? Не си ли тогава просто планктон, плуващ по течението? Хакера, когато се притесняваше от някоя готина мацка, започваше да цитира Констан, че не сме призвани от съдбата за голо щастие, а за усъвършенстване, за опознаване на нашите интереси и развитие на институциите на представителната демокрация. Не сме ли по-полезни на себе си и на другите, когато страдаме, когато ни боли? „Но пак не става, защото тогава ни пада имунната система, майна, и умираме по-рано от диабет, затлъстяване и инфаркт.” Къде е балансът?

Чу някакво тежко шумолене зад себе си. Сепна се, защото знаеше, че в тази част на Витоша има мечки. Потърси къде да се покатери, но се сети, че мечките се катерят отлично. По-добре да тича с всички сили надолу – мечките не могат да тичат бързо надолу, защото предните им лапи са къси. Застана нащрек, готов да полети надолу с всички сили, но беше любопитен и не мърдаше, притаил дъх. Шумоленето приближаваше. Стъмваше се и не се виждаше добре. Когато го видя се усмихна – как може толкова да е малък, а да вдига такъв шум? Беше таралеж. Бруно му изръмжа шеговито и се затича с всички сили надолу. Все едно онзи не беше таралеж, а мечка.

***

Разгеле, срокът изтече, проектът свърши! Бруно и неговите приятели отдавна вече се бяха изпокарали. Дължеше заеми на колеги, родителите си и банки в размер на близо 42 000 – трябваше да плащат поне на подизпълнителите и осигуровките по проекта, защото след първия транш, пари така и не пристигнаха. Елена се оказа принудена да започне работа, защото трябваше да хранят децата. Дадоха малката на ясла; спряха й кърменето; взеха да я учат бързо-бързо да ходи сама на гърне. Чакаха финалния мониторинг.

Малката много се промени в яслата. Преди това беше адски лъчезарно дете, но, тръгвайки на ясла, стана гневна, сприхава, буйна. Започна отново да се напишква нощем. Прибираха я вкъщи, а тя си подреждаше куклите в правилна редичка и започваше да ги бие истерично, защото не искали да спят. Скубеше ги и им бодеше очите. Казваше, че мрази сестра си и майка си и искаше да спи в леглото с Бруно. Искаше да е момче, за да набие всички. Ако я ядосват, ще отиде на работа, ама много далече и никога няма да се върне при тях.

Елена искаше да изготви проект за внедряване на видео камери в детските ясли. Беше нещо съвсем просто и евтино. В много частни детски клубове го правеха. Можеха да го направят и в яслите. Просто да сложат видео камери в помещенията, където са децата и родителите на децата да получават уникален код, за да могат от работата си или от дома си през интернет във всеки един момент да поглеждат как е и какво прави детето им. Можеха да теглят файловете и да преглеждат записите, ако не могат да гледат в реално време. Тя дори беше готова сама да финансира пилотен проект в тяхната ясла. Звъня на Хакера и той й направи бюджет, който беше наистина много нисък и каза, че ще му трябват максимум два часа, за да внедри системата в яслата. Но се оказа, че детските ясли са към Министерство на здравеопазването, а не към Министерство на образованието. Въпреки всички връзки, които имаше, Елена не успя да пробие и идеята така и си увехна. Бруно се чудеше дали тази жертва си е струвала. Дали си заслужава да пренебрегнеш децата си заради някаква измислена кариера? Дали не им нанасяха травми, които да останат за цял живот. Жертва ли е? Не гъделичкаше ли собственото си его като се показваше пред кюстендилските журналисти и обучаваше кюстендилските политици? Питаше се дали сам е готов на саможертва. Би ли жертвал живота си за някого, ако никой няма да научи? Би ли се пожертвал за Елена, за Хакера, за Сизиф, децата си? Сега отговаряше положително, но дали би го направил, ако наистина му дойде до главата?

***

Близо година след приключването на проекта Жената-в-бяло звънна на Бруно по телефона. Каза му, че пристигат в четвъртък сутринта за финален мониторинг. Докато чакаше, Бруно дописа този текст и го изпрати по имейла анонимно на Capital white. В четвъртък на обед му се обади Жената-в-бяло, за да отиде да я вземе от министерството. Този път беше нисичка, леко закръгленка, защото още не беше се възстановила от раждането, и с много остър поглед. Докато чакаха в задръстването по Канала, Некъв политолог обясняваше по „Хоризонт”, че у нас каналите за гражданско участие са затлачени и на хората с гражданско самосъзнание, ако не се адаптират към средата, им остава само или да се радикализират, или напразно да търсят убежище в изкуството. Бруно паркира колата пред офиса.

– О! ПАК! Ох! Стига! … Свърших! Ох! Е стига, де! Престани вече, Джордано… – гласът на Жената-в-бяло най-сетне достигна до съзнанието на Бруно. Той престана да си тръска главата механично, а тя престана да го скубе. Бруно прибра езика си, обърса устата си о ръкава на ризата и я погледна в очите. Стори му се, че вече я е виждал някъде и преди…

Не всички документи на Бруно бяха на лице, но пък всички бяха наОПАК. 


[i] Неправителствена организация, регистрирана по Закона за юридическите лица с нестопанска цел. – бел.ред.

[ii] Френски либерален мислител и политик. Един от най-светлите умове на 19 век. – бел.ред.

[iii] Женският пазар е известен със своята близост до „инженерския кореком” – магазин за преоценени дрехи, където пазаруваше българсаката интелигенция от откриването му през 1970 г. до 1989 г. Иначе в годините на повествованието Женският пазар беше останал единственият пазар в България, където все още не позволяваха на клиентите сами да си избират ябълките, а ги избираше продавачът. Заради тази услуга жителите на Павликени, когато идваха на визита в столицата, винаги посещаваха: а) ЦУМ, б) Женския пазар, в) метро станция „Опълченска”.

[iv] Тук авторът изброява имена на известни футболисти от „В” група.

[v] „Качествените методи” не спазват стандарта „Стара планина” и при тях, както и при „количествените”, не се добавя соя. – бел.ред.

[vi] Скривалището не беше зад, а до магазина на чичо Аце и не беше плочка, а беше дъска в оградата. Не беше разклатена, а разкована в долния си край. Даже не беше скривалище, защото всички в квартала го знаеха… – бел.ред.

[vii] Блогът се казва „Трънки и блогинки” и Пейо не носи никаква, ама никаква, съвсем никаква, ей-толинка дори, отговорност за глупостите, които некъв политолог е качвал, качва и ще качва там. – бел.ред.

[viii] Както внимателният читател още не е забелязал, авторът ползва за женските образи имена на коктейли. В случая става въпрос за фамилното име на Блъди Мери. – бел.ред.

[ix] За древните гърци „катарзис” означава духовно пречистване. Авторът го употребява в смисъла на „вземане на горещ душ”. – бел.ред.

[x] Култов български игрален филм, в който има секс сцени, но малко. – бел.ред. 

[xi] От Достоевски. – бел.ред.

[xii] Доц. Кантарски се хабилитира няколко седмици по-късно. Тогава може и да е изглеждал спокоен, но не защото се е бил отказал от преподавателското и научното поприще, а защото си беше направил йогийските слънчеви упражнения и си беше изпил коктейла от мента, глог и валериан. Препоръчваме и на автора подобен коктейл. По-добре да пие, вместо да пише. – бел.ред.

[xiii] Според социологическо проучване служителите на тази компания споделят трудова удовлетвореност много над средната за страната. – бел.ред.

[xiv] Български игрален филм. Нискобюджетен – черно-бял. – бел.ред.

[xv] Свекървата е майката на съпруга на лицето, за което се отнася. Изключително несправеддливо подценен образ във фолклора, за разлика от тъщата. Според фройдистите зетът изпитва сексуално влечение към тъщата, в която вижда майка си, а тъщата изпитва сексуално влечение към зета, защото се идентифицира с дъщеря си и така се подмладява. През това време тъстът изпитва сексуално влечение към балдъзата на стринката на братовчедката, която обаче е лесбийка. – бел.ред.

[xvi] „Медиа планьор” е най-презряната позиция в една медийна агенция, защото креативността при тази дейност се побира във флашка от един гигабайт, като след това ви остава още празно място в размер на един гигабайт. Въпреки това, гилдията на медиа планьорите има много строга тристепенна вътрешна йерархия. „Луда калинка” е най-високата позиция, до която може да достигне един медиа планьор, защото това означава, че планира самостоятелно медийните бюджети поне на пет клиента, трима от които не знаят за това. Другите две позиции са както следва: „шутиран гълъб” (начинаещ планьор, който усвоява разликите между „дял” и „рейтинг”), „настъпана хлебарка” (средно ниво, помощник-планьор, умее да снима на ксерокс едностранно и да ходи за сандвичи, ако сте му дали точно пари в брой).

[xvii] Пиратско копие.

[xviii] Първата сапунка в света. За да я филмират, изобретяват телевизията. – бел.ред.

[xix] Класическо произведение от българския писател Елин Пелин, написано преди властта на зелените да се разпростре върху частните имоти на модернизиращите се селяни. – бел.ред. 

[xx] Виктор Пелевин споменава в една своя книга за някой си Достоевски, който бил имал герой, наречен Зосима. Но, според група груби учени от Института по фолклор на БАН, няма исторически благонадеждни данни нито за съществуването на подобен автор, нито за такъв негов герой. В момента учените провеждат семинар на тема „Реално и виртуално в сагата за съществуването на Пелевин”. – бел.ред.

[xxi] Очевидно е гледал пиратско копие, защото посоченият литературен герой не отговаря на описанието на нито един от двамата потребители, закупили оригинален диск от лицензиран производител. – бел.ред.

[xxii] Не е вярно, че са му деца. ДНК-тестовете доказват, че те не са от един и същи баща. Ерго – или само единият е дете на Бодлер, а другият не е, или и двамата не са. Ако някой знае кой е тоя Бодлер, да го тагне във фейсбук, моля. – бел.ред.

[xxiii] Класическо изследване на национализма от Бенедикт Андерсън. – бел.ред.

[xxiv] Второстепенен герой на Тери Пратчет. Вероятно за прототип е ползван Сър Вито. – бел.ред.

[xxv] Брат на Алфред Вебер. Съпруг на жена си. Неуспешна политическа кариера. – бел.ред.

[xxvi] Български игрален филм. Култов в квартал Банишора от появата си на екран (2002) до 17 март 2006 г. Ако от Банишора поне малко бяха религиозни, биха издигнали Параскева Джукелова във Върховна Повелителка на Силата на Седемте Стафиди.

[xxvii] Автобиографичен роман на Джон Ъпдайк. – бел.ред.

[xxviii] Карл Ясперс – философ, но авторът го е извадил от списъка си с имана на известни хора с първо име Карл, които той ползва рандамизирано в текста – Карл Маркс, Карл Май, Карл Попър, Крали Марко, Крал Карл и Кралица Клара. – бел.ред.

[xxix] Въпросът за „Нова година” занимава детската секция към отдел „Пропаганда и агитация” на ДКМС в продължение на пет петилетки. Групата около акад. Неделников настоява, че смисълът на „Нова година” се състои в изместването на религиозния празник „Коледа” и затова децата трябва да получават подаръци, които да са по-дълги с 23 см. и по-тежси с 0,7 кг. от коледните. Тази група обаче е изместена от кръга около акад. Пиян Пиолчев, който (с помощта на интриги и ходатайства) успява да наложи нова интерпретация на термина „социалистически реализъм в изкуството” и с това поставя на централно място мито-поетичния образ на социалистическия съсед, предрешен като Дядо Мраз. Съпругата на акад. Пилчев успява да реализира напрактика тези негови чисто теоретични догадки като документира Дядо Мраз в серия от научно-популярни телевизионни предавания, излъчени през 1977 – 1982 г. – бел.ред.


2 коментара

  1. Поздравления за чудесният разказ, който споделихте с нас.Прочетох го с голямо желание, тази част където…“ – Хакер, сами ти можеш първо да забележиш джапанките, а след това да откриеш, че плажа е бъкан с охранители от НСО. Които не се различават по нищо друго от нормалните плажуващи, освен по това, че са с костюми, вратовръзки, бронирани жилетки и слушалки в ушите. – Сезиф се радваше по детски…..“ много смешно ми звучи и в следващият момент сериозно понеже наистина не знаеш какви индивиди се разхождат по край теб особено на плажа.

  2. Янко каза:

    Yanko Boyadzhiev го е яд, че не може по-набързо да го хареса това във фейсбук, завира си главата в мравуняк, но се успокоява, защото няма регистрация тук : )

    Това трябва да се чете за Въведение в социологията.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: